to be continued.

So far so good, ‘cause no one knows I’m faking. Искаше ми се да не е нужно да се преструвам – да се преструвам на безчувствена и да не показвам емоции. Искаше ми се да не се правя на сурова и супер груба, но така се налага – обстоятелствата са такива – крайни. Иска ми се някои неща да са различни, иска ми се да не са истина. Понякога даже си мисля, че не са и забравям факта, че вече са се случили. И в един мрачен момент ме обливат като студен душ, и не мога да спра водата. По някакъв начин се опитвам да го накажа, да го накарам да помисли и да види какво всъщност прави. Не знам дали се получава, не знам какво се случва там. Не мога да повярвам на нищо което казва - приятно е за ухото, но пак не звучи истинско, дори и да е. Мразя да знам, че е необратимо. Аз съм виновна, аз съм го позволила. Именно поради тази причина сега ще се опитам да си върна всичко обратно, докато има време. Не искам недоизказани неща, не искам да остана глупачката, която така и не разбра, че я мотаят (поне накрая разбра). Лошото е че не мога да го пусна. Въпреки всичко което знам пак не мога, пак има нещо което не мога да оставя и имам някаква надежда, че той ще проумее. Сам ми каза че се прави на интересен – но това не променя фактите. Това може да му го каже всеки. Иска ми се някой път да му извикам – „СПРИ!” . Последният път му казах – „Продължавай да се правиш на глупак..” . Дали въобще е разбрал. Надявам се. Не вярвам. Трудно ми е да се държа грубо, трудно ми е да съм студена, трудно ми е да свързвам всичко което правя с това – да заспивам и да се будя с мисълта, че това се е случило. Боли ме, но още повече ме боли да съм далеч. Мазохизъм. Глупост. Зле. Просто съм ужасно ужасно потънала там и не мисля, че искам да излизам преди нещата да придобият някакъ що годе подобаващ край. Писна ми от шансове и ми писна от мисли. Писна ми да превзема цялото ми съзнание и да бълвам куп простотии, да правя куп простотии само за да избягам и само за да не говоря за това. „and tell me why you’re fuckin’ up my whole life”. Е не баш целия ми живот, но поне тази част от него. Настроението ми се мени с часове, минути, дори секунди. Вече не знам как се чувствам. Толкова е странно. Знам само, че след миг пак ще мисля за това, ще спра, ще заспя, ще се събудя и пак ще се сетя. Ще пия кафе на терасата, ще слушам „китари” както ги нарича и пак ще се сетя. Ще се обличам – пак ще се сетя. Ще ям – ще се сетя за гадният му сандвич и за недоварените спагети. Ще отида на училище – там пък съвсем я огелпих. Е***а съм му майката честно.... няма да се оставя тъпа. Ще му го изкарам от червата. Дори и накрая всичко да е наред. Трябва да разбере, че е постъпил грешно. Дори и малоумната му глава да не може да го проумее – няма никой около него. Не е само за мен – за него е, а това че съм затънала до гуша е друг въпрос. Вече спрях да се преструвам пред него. Преди сякаш не се чувствах нормално. Беше ми някак си...не знам. Мислех какво да кажа, притеснявах се, че няма да хареса това, което ще кажа. Вече не му спестявам. А и не ме интересува какво ще си помисли. Щом него не го. Заслужава си го. Не мога да пресъздам на никой какво точно е станало когато съм била у тях последните два дни..но това са два от дните с които доста се гордея. Дори и всичко това да е залъгванка и той се е присмивал на всичко което съм му казала...няма значение. Не искам да предполагам. Просто мисля, че по някакъв начин разбра какво ми е направил. Въобще не намесвам факта, че сърцераздирателно ми измрънка „знам, че си чувствителна – личи си и съжалвям, не съм искал да те нараня”. Това беше смешно. Просто някак си по държанието му. Каза ми, че си приличаме – в отношението ни към хората. Абсолютно несъгласна съм. Не мога да определя по какво си приличаме, понеже всъщност не мога да определя нищо за него – аз мога, но въобще не знам дали ще е истина. Просто искам да изясня на себе си кой е, искам да разбера и ще го направя. Следващият ми разговор... има още неща които искам да изчерпам от тази връзка, нещо, или каквото там се води. To be continued...