Пак си седя в 2 без нещо вечерта (естествено вече наспала се в часовете от 9 до 11 и нещо) и чудеща се какво да правя. Извърших си вече вечерният ритуал "5 минутно седене на прозореца и вслушване в тишината" и отново ми се приписа. Някак си ми е по-спокойно като знам, че всички спят и никой не може да звънне или да влезе в стаята. И тогава идва времето, в което мога да драсна няколко реда. Утре трябва да ставам рано, понеже ще "отпътувам" към Пампорово, но все пак не можах да си наруша режима и да си заспя в 11. Някак си вече перспективата за ваканцията ми харесва, реших, че не трябва да се тюхкам с кой и къде ще ходя ами просто да потърся нещо положително. Лошото е единствено, че две седмици няма да съм си тук и няма да мога да се видя с никой. Но пък от една страна е добре да се отделя малко от гадното градче като такова само по себе си. И може би малката ми ваканция до Пампорово ще възприема като пореден опит да открия пътя към баща ми и то поредния неуспешен сигурно. Просто вече малко ме отвращава. Сякаш от време на време го защитавам за нещо пред другите, сякаш мисля, че все пак е нещо повече. Но със всеки ден ме убеждава в обратното. От една страна го чувствам толкова близък, понеже донякъде виждам голяма прилика между нас двамата, но от друга все пак не мога да го възприема, защото колкото и да е – аз съм детето, а той възрастният. Не бих могла да съпоставям неговите и моите действия, колкото и да си приличат, защото най-малкото – не би трябвало да си приличат. Усещам го, усещам как не знае да се държи с хората около него, също като мен, но сякаш в по-напреднал стадий, сякаш е необратимо. Мразя, когато майка ми говори лоши неща за него, както отново си поприказвахме тази вечер, но май тя наистина е тази, която е видяла всичко от него – и хубавото, и лошото, претеглила ги е на везна и е разбрала, че лошото всъщност е в повече, въпреки това колко е страхотно хубавото. Знам, че той може да бъде добър, може да покаже на хората какво всъщност е и това, от което ме боли най-много е, че не го показва. Толкова много искам да го опозная, винаги съм искала. Някъде дълбоко в себе си имам чувството, че е добър, че обича хората около себе си и че просто има тази стена. Може би защото мисля, че си приличаме, защото аз съм тези неща и аз съм тази със стената. Сякаш гледам себе си отстрани и в същото време виждам колко са наранени другите и как търсят нещо добро. Но знам, че го има, защото знам какво е вътре в мен, надявам се, че може би някога ще го открия, че може би някога ще стана този човек, с който той ще може да говори за себе си, а не за компютри, пари и телефони. Но както и да е, говорих за ваканцията и пак се разплаках, като се замисля за баща ми винаги се разплаквам. Това може би е човекът, когото обичам без да познавам, когото обичам, защото знам, че там вътре има нещо, което заслужава да бъде обичано.
Та, следващата дестинация (втора и последна) в моята ваканция ще е Тунис. Вече малко се вълнувам даже, не знам как така стана. Дали заради пътуването със самолета (хахах) или заради това, че ще видя нещо ново и ще се разведря, че ще мога да се разхождам и снимам и запаметявам различни нови неща, не знам. Радвам се, че ми дойде малко ентусиазъм, защото иначе нямаше да преживея пътуването. Поне след това ще съм заредена със нови сили за училище, понеже ще ми са нужни и понеже съм решила твърдо да се стягам. Малко хаотично писах, но така ми дойде. Просто имах нужда да попиша малко преди да легна. Исках да запаметя тази вечер. Утре ще видя и Торшляка, или може би в другиден J Толкова много се радвам за което. Просто сякаш няма смисълда го описвам, аз си знам. Просто искам да го гушнаи това ще значи толкова много. Май е време да си лягам, понеже пък и утре в 9 часа влизат майсторите и пак ще надуят чалгиите и така и така ще се събудя, защо да не стане по по- не толкова неприятен начин като ставане с будилник хах. Да сложа едно добро начало на ваканцията. Nighty night.
