Вечерта преди голямата ваканция

Пак си седя в 2 без нещо вечерта (естествено вече наспала се в часовете от 9 до 11 и нещо) и чудеща се какво да правя. Извърших си вече вечерният ритуал "5 минутно седене на прозореца и вслушване в тишината" и отново ми се приписа. Някак си ми е по-спокойно като знам, че всички спят и никой не може да звънне или да влезе в стаята. И тогава идва времето, в което мога да драсна няколко реда. Утре трябва да ставам рано, понеже ще "отпътувам" към Пампорово, но все пак не можах да си наруша режима и да си заспя в 11. Някак си вече перспективата за ваканцията ми харесва, реших, че не трябва да се тюхкам с кой и къде ще ходя ами просто да потърся нещо положително. Лошото е единствено, че две седмици няма да съм си тук и няма да мога да се видя с никой. Но пък от една страна е добре да се отделя малко от гадното градче като такова само по себе си. И може би малката ми ваканция до Пампорово ще възприема като пореден опит да открия пътя към баща ми и то поредния неуспешен сигурно. Просто вече малко ме отвращава. Сякаш от време на време го защитавам за нещо пред другите, сякаш мисля, че все пак е нещо повече. Но със всеки ден ме убеждава в обратното. От една страна го чувствам толкова близък, понеже донякъде виждам голяма прилика между нас двамата, но от друга все пак не мога да го възприема, защото колкото и да е – аз съм детето, а той възрастният. Не бих могла да съпоставям неговите и моите действия, колкото и да си приличат, защото най-малкото – не би трябвало да си приличат. Усещам го, усещам как не знае да се държи с хората около него, също като мен, но сякаш в по-напреднал стадий, сякаш е необратимо. Мразя, когато майка ми говори лоши неща за него, както отново си поприказвахме тази вечер, но май тя наистина е тази, която е видяла всичко от него – и хубавото, и лошото, претеглила ги е на везна и е разбрала, че лошото всъщност е в повече, въпреки това колко е страхотно хубавото. Знам, че той може да бъде добър, може да покаже на хората какво всъщност е и това, от което ме боли най-много е, че не го показва. Толкова много искам да го опозная, винаги съм искала. Някъде дълбоко в себе си имам чувството, че е добър, че обича хората около себе си и че просто има тази стена. Може би защото мисля, че си приличаме, защото аз съм тези неща и аз съм тази със стената. Сякаш гледам себе си отстрани и в същото време виждам колко са наранени другите и как търсят нещо добро. Но знам, че го има, защото знам какво е вътре в мен, надявам се, че може би някога ще го открия, че може би някога ще стана този човек, с който той ще може да говори за себе си, а не за компютри, пари и телефони. Но както и да е, говорих за ваканцията и пак се разплаках, като се замисля за баща ми винаги се разплаквам. Това може би е човекът, когото обичам без да познавам, когото обичам, защото знам, че там вътре има нещо, което заслужава да бъде обичано.

    Та, следващата дестинация (втора и последна) в моята ваканция ще е Тунис. Вече малко се вълнувам даже, не знам как така стана. Дали заради пътуването със самолета (хахах) или заради това, че ще видя нещо ново и ще се разведря, че ще мога да се разхождам и снимам и запаметявам различни нови неща, не знам. Радвам се, че ми дойде малко ентусиазъм, защото иначе нямаше да преживея пътуването. Поне след това ще съм заредена със нови сили за училище, понеже ще ми са нужни и понеже съм решила твърдо да се стягам. Малко хаотично писах, но така ми дойде. Просто имах нужда да попиша малко преди да легна. Исках да запаметя тази вечер. Утре ще видя и Торшляка, или може би в другиден J Толкова много се радвам за което. Просто сякаш няма смисълда го описвам, аз си знам. Просто искам да го гушнаи това ще значи толкова много. Май е време да си лягам, понеже пък и утре в 9 часа влизат майсторите и пак ще надуят чалгиите и така и така ще се събудя, защо да не стане по по- не толкова неприятен начин като ставане с будилник хах. Да сложа едно добро начало на ваканцията. Nighty night.

Колко хора сега в момента правят същото?

Много често ми се случва да спирам да върша нещо, да замръзвам на едно място и просто да се замислям за секунди, че това нещо, което точно сега правя го вършат още толкова много хора по света. Примерно като пиша сега. Колко много хора пишат в този момент. Даже сигурно има и такива, които пишат за същото. Или пък да се замисля за известните личности, за тези дето ги гледаме по телевизията. Като се замисля, че сега примерно Джон Траволта отива до тоалетната. Става ми супер странно колко много хора живеят едновременно и правят едни и същи неща в един и същ момент. И в същото време толкова много от тях си мислят, че единствено те и само те преживяват точно това. Сякаш никой не е уникален. Сякаш има толкова огромно количество хора, че просто няма начин всеки да е коренно различен. Сякаш всичко, което правя аз се случва и на някого другиго по света. Ако можех да наблюдавам хората по света. Да виждам какво правят без те да знаят, че ги гледам. И то не нещо специално – рутинните дейности като: ставане, кафе, разговор по телефона, пътуване с автобуса, среща с приятели, училище, излизане, вечеря – тези нормалните неща. Сякаш по някакъв начин се чувстваш част от този свят. Като погледнеш към небето се сещащ още колко много хора го гледат в момента, как всички заедно го гледате и образувате една група от хора, които гледат небето, или които примерно гледат филм. И ти по някакъв начин си част от тази група. Като знам, че някой прави същото като мен в момента и може би преживява същоте емоции като мен в момента се чувствам не толкова сама, чувствам че това не е нещо невиждано и непознато, че имат още толкова много които го изживяват и които са го минали. Чувствам се така сякаш искам да съм част от тази група, общност – не искам да съм уникална, а и никой не би могъл да бъде, дори и да си мисли или иска – при 8 милиарда души е невъзможно един човек да е уникален. Защо просто да не се почувства част от някаква група?

Ваканцията и неделя вечер

Може би бях малко негативно настроена, но всъщност би могла да ми се отрази добре тази зимна ваканция. Може би е време за смяна в обстановката, за презареждане. В Пампорово се очертава супер, а в Тунис може да не е чак толкова зле, колкото си го представям, поне ще разглеждам нещо ново и няма да ходя за пореден път по до болка познати улици и да виждам до болка познати хора по тях, с които въпреки, че не се познавам, сякаш вече живеем заедно в една голяма къща и се засичаме като ходим до тоалетна.
Обичам събота и неделя вечер. Седя си до когато ми сърце иска вечер и се занимавам с какви ли не губещи времето неща, които все пак ме успокояват. Сякаш мога да остана вечно в една неделна вечер. Обичам всяка една минута от всеки един час. Обичам минутата, в която си пускам филм с ясната представа, че ще заспя максимум след първите двадесет минути, обичам минутата в която вече съм се унесла в сладка дрямка и в просъница оставям компютъра на раклата. Обичам минутата в която си намествам възглавниците и просто си лягам в хубавото ми твърдо легло, обичам и тогава, когато се събудя в точния интервал от 2-3 часа и изпратя редовния си смс и обожавам следващите 5 минути, когато чакам повикването или след които просто отново заспивам, дори обожавам сутрешната аларма на телефона (която съм навила в просъница), защото знам, че е навита за 1 час по-рано от тогава, когато би трябвало да стана и мога да се насладя на следващите 60 минути предсутрешна дрямка, въртейки се в леглото и попадайки на толкова много и удобни позиции за спане. Обичам да стана да преместя компютъра отатък и да се отдам на сутрешна идилия, пожелавайки добро утро на току що събудилите се. Само ако всички вечери бяха неделя вечер. Само ако всички други минути ме радваха толкова много, колкото тези - от неделя вечер. Колко хубаво щеше да бъде тогава.. :)

Слънцето

Колко пъти сте се събуждали сутрин и наистина сте се радвали на деня? Днес сякаш за пръв път от доста време обърнах внимание на това, което се случва извън апартамента, компютъра и телевизора. Просто станах, излязох на терасата - някак си ми се прииска - и видях нещо, което толкова много ме зарадва. Видях слънцето, видях как огрява иначе мизерните изгревски квартални блокове и ги прави толкова по-хубави, отколкото биха били в един дъждовен ден и толкова по-пригледни, отколкото всъщност са. "Какъв прекрасен ден!" Сякаш настъпи един момент на радост. И в този момент на радост аз се усминах, усмихнах се сякаш на птичките и на дърветата, сякаш се усмихнах на слънцето и то ме видя и ми се усмихна обратно. Толкова хубаво начало на деня. Само един поглед през прозореца би направил денят ни по-слънчев и малко по-добър. Може би трябва да се радваме на слънчевите и прекрасни дни в живота, може би трябва да им се усмихнем с най-хубавата усмивка, която имаме.. защото все пак все някога идва зимата и есента. Може би спомените и усмивките от слънчевите дни биха ни стоплили в кален и мрачен ден. Затова нека се усмихваме на слънчевите дни и да ги обичаме, сякаш всеки следващ ден би могъл да бъде край на нашето малко лято и за да може в този следващ ден да се обърнем назад и да си спомним за усмивката, с която посрещахме слънчевите дни, за да имаме сили да дочакаме следващият прекрасен ден.

Някак си добре :)

Ей отдавна не съм писала, че ми е добре май. Изпаднала съм в такъв период (аз вечно съм в някакъв период), в който ми е добре и не искам нищо повече. Някак си дните ми не минават кой знае колко неочаквано и знаменито, ама са си хубави дни, прекарвам си добре, въпреки че не се случва нищо кой знае какво. Имам още някои неща за изглаждане - като успеха в даскало (казвам го от началото на годината) ама и за това стана време, щото иначе - лошо. Искам и да се видя с един човек много много, ама когато стане :) Иначе..някак си май пак съм в апатия ама е от хубавия вид този път - забавлявам се и гледам да избягвам гадните неща, май вече няма смисъл да си тормозя мозъка с мело-драматични глупости. Просто се радвам на хората около мен и искам да прекарвам повече време с тях. Досега някак си обичах и да си седя много сама. Сега също обжавам да седя сама у нас примерно, все намирам с какво да се занимавам, но и много се радвам да седя с хора някъде. Само дай да се събирам с някой и просто съм най-щастливата на света :) Таааа.. не знам като не ми е тъжно и гадно и нямам какво толкова да кажа. Нищо интересно не ми се случва, т.е. то се случва всеки ден, но е толкова много, минават ми толкова много разговори през главата, че не мога да запомня нищо (затова ще си купя диктофон, за да не изтървам нищо от случващото се). Винаги съм искала да мога да си запиша живота и след това да го слушам. Но да го запиша така, че да забравя че се записвам и въобще никой друг да не знае че записвам и някак си просто да се получат разговори както всички други. :) Толкова много искам да чуя всичко отстрани. Просто все едно да наблюдавам слухово дните. Да запаметя колкото се може повече от хубавите моменти и когато изпадна в депресия или апатия да си пусна тези записи и просто да ми стане топло на душичката. Както съм казвала - хубаво е човек да има спомени, да има нещо към което да се обърне, на което да се усмихне, дори да е на някоя незначителна случка или на някаква шега, измислена в момент на радост :) Искам да си спомням ..

Time heals all wounds…

Времето лекува всички рани, нали така ;) Преди малко гледах в “The L Word” единият каза: „- Бях изпълнен с празнота, с нищо”
Та и аз така май. Нямам сили да обичам, нямам сили и да мразя, нямам нищо. Сякаш и не ме интересува. Ужасно ми е болно, ужасно ми е мъчно и тъжно и всяко обаждане, всеки смс и всеки жест го прави още по-объркващо и трудно. Но пък от друга страна прекарвам всяка секунда в очакване на телефона да звънне или пък да ми се изпише „1 непрочетено съобщение”. Как мога да съм толкова жалка, а бях решила да не задълбавам. По дяволите, колко слаб може да бъде човек понякога. Не беше това целта, не исках това да са резултатите, чувствам се толкова гадно, толкова безполезна. Чувствам че не съм нужна на никой, а по-лошото е, че и нямам нужда от никой. Сякаш мога да остана тук с векове, както вече съм казвала. Толкова ми е безразлично всичко. Просто чакам времето да си преминава. Не искам да говоря с никой сериозно, освен ако не е той, нямам желание, няма и смисъл. Утре пак ще отида в хотела, пак ще са там двамата, пак ще се забия на бара или пък някъде из хотела, или пък ще чета нещо. Само и само да избягам от гледката. Просто ме убива, разкъсва ме отвътре и сякаш не оставя нищо повече, сякаш ме прави безчувствена. И аз вече не знам. Звучи много драматачино, но просто се опитвам да съм експресивна. Просто когато ги видя двамата сякаш всичко хубаво, което съм видяла от него и всичко което сме си казали малко по малко изчезва и накрая сякаш няма да остане нищо или просто аз няма да издържа до края и ше изхвърля всичко хубаво, за да не ме наранява повече и повече постепенното му отнемане от мен. При мен разочарованието граничи с безразличие. Но какво по дяволите съм седнала да се психоанализирам. Каквото е такова е, просто като седна сама у нас и винаги се разнежвами и почвам да сантименталнича, не това е начинът. Май трябва да карам напред и това е. Все пак няма да е нито първият, нито последният, който ме е разочаровал и ще ме разочарова. Нито пък аз ще съм първата и последната разочарована на земята. Things happen – that’s life. Така че без много замисъл май май. Времето лекува всичко наистина, просто се радвам че срещнха такъв невероятен (не преувеличавам) и завладяващ човек и можах поне малко да го опозная и да прекарам известно приятно време с него. Беше едно абсолютно чакано и супер лято, въпреки че накрая малко се окофти, но какво да прайш :D Просто искам да е шастлив, защото както съм казвала много пъти го заслужава и бих се радвала за него, без значение в какво положение съм аз. Просто когато един човек си струва, разбираш, без значение колко те е разочаровал. Той си струва, той е прекрасен, просто не лично и само за теб, просто вече не го възприемаш като такъв. Просто си остава страхотния човек, когото срещнах в Слънчев Бряг и когото никога няма да забравя.

P.S. Мислите ми са супер хаотични, но просто не мога да ги намеря. Това честно казано го пиша с усмивка. Стига толкова драма. Очаква ме една интересна учебна година може би. Би трябвало да е такава – след едно такова интересно лято :)

:)

Хм, айде пак малко простотии, че вече се затъжих за щракането по клавиатурата и звука, който издават копчетата (въпреки, че не е е от най-добрите звуци, които една клавиатура може да издава, ама пак щракаш там). Таа от 2 дни насам се чудя какво ще е лятото. Всъщност ми е доста любопитно. Иска ми се да се запозная с някакви нови хора, да направя някакви интересни неща, абе въобще да го запомня по някакъв начин.  Ще бачкам в слънчев бряг може би, или нещо подобно – при баща ми. Не знам точно как ще изскочат някакви нови хора оттам, но все пак има надежда. Ако ли пък не ще са просот поредните 3 месеца с потенциал да се случи нещо интересно. И ще продължа да го очаквам през годината естествено. Искам да срещна някой, някой интересен, някой който да ме грабне. Не ми се правят сложни размишления за това колко съм самаа, как няма никой на хоризонта, въпреки че си го мисля през доста голяма част от времето. Просто искам нещо ново  . Искам да се смея, да пия бира и да съм с приятни хора.  Да избутам още един месец даскало, въпреки че естествено и през него може да се случи нещо интригуващо. Поне е слънчево и сутрин мога да изляза на терасата, да седна на земята, да пия кафе идилично, да слушам музика и минаващите транспортни средства по улицата пред нас. Обичам я тая тераса просто. NesCafe rulzz (+захар и сметана). Hallelujah. Иска ми са да гледам и някакъв супер интересен филм. А да Sex & The City the movie, трябва да го изтегля – любимият филм на майка ми. Много интересна жена. Вече съвсем почнах да се чудя какво да кажа, но сякаш всичко се изчерпва толкова бързо. Не искам толкова много неща. Всъщност като се замисля искам само едно..

Деа знам

ми не знам и аз, майката си ебало.

to be continued.

So far so good, ‘cause no one knows I’m faking. Искаше ми се да не е нужно да се преструвам – да се преструвам на безчувствена и да не показвам емоции. Искаше ми се да не се правя на сурова и супер груба, но така се налага – обстоятелствата са такива – крайни. Иска ми се някои неща да са различни, иска ми се да не са истина. Понякога даже си мисля, че не са и забравям факта, че вече са се случили. И в един мрачен момент ме обливат като студен душ, и не мога да спра водата. По някакъв начин се опитвам да го накажа, да го накарам да помисли и да види какво всъщност прави. Не знам дали се получава, не знам какво се случва там. Не мога да повярвам на нищо което казва - приятно е за ухото, но пак не звучи истинско, дори и да е. Мразя да знам, че е необратимо. Аз съм виновна, аз съм го позволила. Именно поради тази причина сега ще се опитам да си върна всичко обратно, докато има време. Не искам недоизказани неща, не искам да остана глупачката, която така и не разбра, че я мотаят (поне накрая разбра). Лошото е че не мога да го пусна. Въпреки всичко което знам пак не мога, пак има нещо което не мога да оставя и имам някаква надежда, че той ще проумее. Сам ми каза че се прави на интересен – но това не променя фактите. Това може да му го каже всеки. Иска ми се някой път да му извикам – „СПРИ!” . Последният път му казах – „Продължавай да се правиш на глупак..” . Дали въобще е разбрал. Надявам се. Не вярвам. Трудно ми е да се държа грубо, трудно ми е да съм студена, трудно ми е да свързвам всичко което правя с това – да заспивам и да се будя с мисълта, че това се е случило. Боли ме, но още повече ме боли да съм далеч. Мазохизъм. Глупост. Зле. Просто съм ужасно ужасно потънала там и не мисля, че искам да излизам преди нещата да придобият някакъ що годе подобаващ край. Писна ми от шансове и ми писна от мисли. Писна ми да превзема цялото ми съзнание и да бълвам куп простотии, да правя куп простотии само за да избягам и само за да не говоря за това. „and tell me why you’re fuckin’ up my whole life”. Е не баш целия ми живот, но поне тази част от него. Настроението ми се мени с часове, минути, дори секунди. Вече не знам как се чувствам. Толкова е странно. Знам само, че след миг пак ще мисля за това, ще спра, ще заспя, ще се събудя и пак ще се сетя. Ще пия кафе на терасата, ще слушам „китари” както ги нарича и пак ще се сетя. Ще се обличам – пак ще се сетя. Ще ям – ще се сетя за гадният му сандвич и за недоварените спагети. Ще отида на училище – там пък съвсем я огелпих. Е***а съм му майката честно.... няма да се оставя тъпа. Ще му го изкарам от червата. Дори и накрая всичко да е наред. Трябва да разбере, че е постъпил грешно. Дори и малоумната му глава да не може да го проумее – няма никой около него. Не е само за мен – за него е, а това че съм затънала до гуша е друг въпрос. Вече спрях да се преструвам пред него. Преди сякаш не се чувствах нормално. Беше ми някак си...не знам. Мислех какво да кажа, притеснявах се, че няма да хареса това, което ще кажа. Вече не му спестявам. А и не ме интересува какво ще си помисли. Щом него не го. Заслужава си го. Не мога да пресъздам на никой какво точно е станало когато съм била у тях последните два дни..но това са два от дните с които доста се гордея. Дори и всичко това да е залъгванка и той се е присмивал на всичко което съм му казала...няма значение. Не искам да предполагам. Просто мисля, че по някакъв начин разбра какво ми е направил. Въобще не намесвам факта, че сърцераздирателно ми измрънка „знам, че си чувствителна – личи си и съжалвям, не съм искал да те нараня”. Това беше смешно. Просто някак си по държанието му. Каза ми, че си приличаме – в отношението ни към хората. Абсолютно несъгласна съм. Не мога да определя по какво си приличаме, понеже всъщност не мога да определя нищо за него – аз мога, но въобще не знам дали ще е истина. Просто искам да изясня на себе си кой е, искам да разбера и ще го направя. Следващият ми разговор... има още неща които искам да изчерпам от тази връзка, нещо, или каквото там се води. To be continued...

Чувствата - приятели и врагове

Чувствата. Колко много представляват и колко малко всъщност можем да кажем за тях. Колко малко можем да изразим от това, което изпитваме и то - неточно. Добре ли е да чувстваш или това е най-мъчителната болка, с която човекът е наказан. Приятели или врагове са емоциите ни? Всичко е толкова относително, че понякога се объркваш в тази хаотичност и не знаеш дали това е най-хубавото нещо на света или най-омразното ти тегло, което искаш да свалиш от плещите си – да останеш безучвствен.
Чувствата. Какво са те? Състояние, израз на това което ти се случва, емоция или просто самовнушение. Любов, омраза, завист, радост, обърканост, гняв – всичко това обединено от думата „чувства”. По дефиниция чувството е понятие от психологията и е форма на отразяване на отношението на отделния индивид към околната среда - обекти или субекти. То може да бъде положително (като обич, любов), отрицателно (като омраза, ненавист) или безразлично (безразличие). За разлика от емоциите чувствата са по-дълготрайни и по-устойчиви. Много от чувствата са обусловени генетически, но се формират и в обществото и играят огромна роля за поведението на човека. В преносен смисъл изразяват наличието на силна емоционалност. Положителни и отрицателни чувства, отношение, емоционалност – ключови думи за чувствата. Всъщност за да разбереш точно какво представляват чувствата, то трябва да ги опиташ, както опитваш примерно вино. Поглеждаш го, помирисваш го, опитваш малко, преглъщаш – има добър или лош вкус. Някои са по-сладки, други по-горчиви, но чак след като го опиташ разбираш какво е – дали е твой приятел или враг. Или просто избираш да не отпиваш – но тогава все пак не знаеш какво изпускаш.
Бихме ли поели риска да заболи с цел да усетим нещо ново, нещо красиво, нещо, което те кара да дишаш. Чувствата се редуват в живота ни – положителни, отрицателни, безразлични. Колкото повече чувства си изпитал – толкова по-добре за теб, толкова по-добре ще знаеш какво те очаква там и с какви различни чувства можеш да се срещнеш. Ако имаше възможността да избираш, то какво би избрал – да чувстваш или не? Отговорът на този въпрос зависи от много фактори – зависи от човека, от драмата на живота му, от внушенията му, от това как е настроен по принцип към света и към това което му се случва. Лично аз бих избрала да чувствам. „По-добре е да изпитваш болка, отколкото нищо.” Мисля, че подкрепям тези думи. Да чувстваш значи да дишаш, да живееш. След всяка трагедия идва щастие и след дъжда все някога изгрява слънце. Кръговратът на природата, кръговратът на човека. Ту приятели, ту врагове – ту се смееш, ту плачеш и кълнеш. Наказан си да обичаш, наказан си и да мразиш, но в същото време това са най-силните и важни неща в живота ти. Обичта е радост, обичта е болка – сякаш правиш просто една обиколка. Обиколка на себе си, обиколка на отношението ти към другите. Чувствата могат да преливат, от обич – към омраза – към безразличие. Мисля че самото чувство – омраза наистина е враг на човека – враг на целият смисъл на неговото съществуване. Хората са родени, за да обичат. Любовта е чувството, което изпитваш когато си толкова щастлив, че не искаш нищо повече от живота. Всеки ден е пълен с изненади и с розови листенца. Любовта е усещането в корема ти, когато скоростта в колата се усилва и става все по-бързо и бързо, летиш. А омразата – омразата е разочарование – просто едно толкова голямо разочарование, което може да прерастне в омраза - разочарование от човек, от постъпка. За да мразиш някого или нещо то по някакъв начин би трябвало да те е разочаровало повече от допустимото. Разочарованието е враг, омразата е враг – черната страна – локвите по асфалта, предизвикани от дъжд и лошо време. Понякога обаче омразата е всичко, с което можеш да отвърнеш, понякога наистина е заслужена. Мисля че това, което те прави щастлив е твой приятел. Но да мразиш не ти помага, не те прави по-щастлив. Както и завистта, която донякъде пак е омраза – грозно и лошо чувство, което е там, за да те прави нещастен.
Обаче все пак всичко по някакъв начин се върти около двете основи – любов и омраза, приятели и врагове, добро и зло, бяло и черно, живот и смърт. Всички вървят ръка за ръка и се проявяват в един или друг момент от живота ни. Вечно и неизменно свързани.
Някой беше казал : “Да объркаш пътя е лош късмет, но да загубиш целта на пътуването е далеч, по-опасно.” Мисля, че чувствата са нашата цел.

В търсене на истината за себе си

В търсене на истината за себе си. Има ли подобна истина и възможно ли е тя да бъде открита. Способен ли си да разбулиш тайните на самия себе си с риск да се изненадаш или разочароваш, да останеш потресен или горд от себе си. Какво знаеш за себе си и дали това което другите знаят за теб е всичко, което може да се разбере? Въпрос след въпрос след въпрос след въпрос докато накрая всичко се свежда до едно – Кой си ти?
Да определш себе си с една дума е трудно, по-трудно от това да определиш всеки друг. За да стигна до себе си първо трябва да разгледам какво всъщност представлява човекът като индивид и като живо същество, защото все пак и аз съм човек. Човекът е много особена твар според мен – той е способен да радва и да наранява хората, способен е да чувства – да обича, да мрази. Човекът е лицемерно същество, не всички естествено, но в случая мога да си позволя да сложа всички под общ знаменател, защото едно 80, че и повече процента от хората са лицемерни. Човекът може и да се забавлява, може да подражава, може да прави много неща – човекът е като една мултифункционална машина със срок на годност – от време на време се поврежда, нужна й е поправка, в други моменти работи с пълна газ – ако е много добра – то може да издържи повече време, ако пък ли се развали без възможност за ремонт – то остава сама, изхвърлена на боклука и без никой който да я използва. Едно от най-важните качества на човека обаче е да мисли – да обмисля живота, да обмисля смъртта, да разглежда ситуации, да си прави изводи, дори и да си прави самоанализи, както аз в момента трябва да направя. Та..стигнах дотам, че образът на човека е съвкупност от положителни и отрицателни черти, качества или както искате го наречете, които се завихрят в мощен ураган от случки, действия, правилни и грешни постъпки и образуват самата личност. Наскоро мислих по подобна тема и стигнах до крайното заключение, че човекът – това са нещата които са му се случили, това са хората с които се е запознал, това са родителите му, това е всичко което той е докоснал или с което се е занимавал. Всичко допълва образът и му придава определен чар или пък те кара да се отвращаваш. По същия начин мога да говоря и за себе си. Истината е, че има неща, които ме карат да се гордея със себе си и точно обратното – да се отвращавам. Отвращавам е доста силно казано, но все пак искам да подсиля въздействието на това, което казвам. С какво мога да се определя – с прилагателни, с глаголи, съществителни – как да започна? Добре..обичам приятелите си, наистина ги обичам много, както може би и повечето хора на тази планета. Наистина съм се чудела как хората се намират така – в смисъл – влизаш в гимназия, сприятелчваш се – за всекиго по нещо. Просто ми се струва невероятно как всичко е толкова прецизно нагалсено, за не остане никой сам. И това ме радва. Лицемерна съм – ако някой каже, че нито един път в живота си не е бил лицемерен няма да повярвам. Лицемерието е част от природата може би. Дори и да не го правиш с лош умисъл – то пак съществува. Дори и да се опитваш да намериш причина, която по някакъв начин те извинява – извинява това, че си говорил зад гърба на другия – фактът си е факт. Имам чувство за хумор, или поне така мисля, да – на човек винаги му е странно да изброява положителните си качества, въпреки, че винаги изброява толкова много отрицателни и е грях да не кажеш една добра дума – пак е трудно. Пък и винаги звучи надуто и някак си превзето. Истината за мен е, че понякога правя неща, които не би трябвало, правя грешки, наранявам хората които обичам несъзнателно, но както казах – това не променя фактите, резултатите винаги са едни и същи, независимо от намеренията. Мога да кажа, че съм позитивен човек – мразя да се карам с хората и никога през живота си не съм била сърдита на някого (изключвам детската градина и първи клас). Просто пропускам споровете и оставям хората доволни – може би понякога е мечешка услуга, може би понякога вредя на себе си, може би някои си мислят, че не искам да си навличам неприятности. Просто както беше казано в един филм – „Животът е твърде кратък, за да го живееш като лош човек”. Е, аз мога да кажа, че животът е твърде кратък, за да го живееш като нещастен човек – не искам да бъда нещастна, ако мога да избягам от проблемите – бих го направила и то с цел да запазя себе си, а не да се запазя в очите на другите. Няма смисъл, нямам и нерви, нямам и желание да бъда инатът, който не отстъпва – в крайна сметка – по-умният отстъпва. Нямам и желание да се сърдя на някого за каквото и да било, освен ако то не ме засяга или не ми вреди. Действията и постъпките на другите са действията и постъпките на другите, не моите – свобода на волята. Всеки си има недостатъци и всеки прави грешки – трябва да се опитваме да приемем хората, които сме избрали да стоят до нас, каквито и промени да претърпяват, защото според мен човек не се променя и в края на деня той е такъв какъвто е и е много вероятно винаги да е бил такъв. Мисля че трябва да проявяваме толерантност и разбиране един към друг, към характерите си, към недостатъците си, било то и малко. Какво друго мога да намеря за себе си – може би наистина това, че ми допадат много различни хора, нямам определение за подобне който би ми станал приятел, няма модел. Друго за мен...ако става дума за любов, за влюбване и т.н., то с помощта на ограничения си опит съм разбрала, че се влюбвам ужасно трудно, ужасно трудно ми е и да кажа на някого че го обичам. Всъщност просто не съм такъв човек – не обичам да показвам чувствата си, това не значи, че съм студен човек. Просто не мисля, че чувствата имат нужда от словесен израз. Чувствата са си чувства. Естествено че бих казала на някого, че го обичам, но това съвсем не е основно за мен, както няма и да е значещо ако някой ми каже че ме обича. Въпреки че, съм била и толкова наивна да се хващам на думите, изразяващи чувства. Думите са просто думи и толкова много от това, което чувстваме не може да бъде изразено чрез тях. Не искам и да се опитвам да го изразявам, предпочитам да го запазя. Във връзка с това се сещам за един цитат: „Какво уплашено същество е човекът, купчина от предизвикателства, и сделки, и поуки.И ние можем да обясним само някои.И не съвсем точно предполагам.” Но говорих за любова и мисълта ми беше, че със същия успех, с който казвам на някого, че го обичам – със същия този успех се влюбвам. Трябва ми много време, твърде много. Трябва ми време да наблюдавам човека, да го изследвам. Не съм се влюбвала от пръв поглед и не мисля, че това е възможно. Затова въобще няма да се спирам. Дали съм се влюбвала да – дали беше в правилният човек – не, но пък сърцето си има основания, които умът не може да обясни. Все пак разбрах, че колкото и да си мислиш, че познаваш някой, винаги може да те изненада с нещо.Мисля че трябва да се науча да давам на всеки толкова, колкото той дава на мен, защото понякога даваш най-доброто от себе си на хора, които никога не биха направили това за теб. Ето и друго за мен – научих се да нямам доверие в хората. Някои интересни случки ме научиха на това. Искам да вярвам в добротата, искам да имам доверие – но не се намирам в страната на всички желания, затова трябва да придобия някои умения – а това е именно да не се доверявам повече от необходимото. Вече да не се доверявам тоест. Колкото и приятели да има човек, колкото и да са добри – накрая винаги е сам и всичко е преходно. „Самотата е най-дълбокият факт от човешкото състояние. Човекът е единственото същество, което знае, че е само.”Мисля за себе си, че съм видяла много неща, но и още много имам да видя. Доволна съм от това, което съм въпреки, че има неща, които бих променила. Човек познава най-добре себе си, както авторът своята книга – може другите да не схващат смисъла, да не им харесва корицата, но винаги ще се намери поне един, който да я прочете на един дъх и да иска още и още. Но дори и да я прочетат, някои хора пак не могат да вникнат в съдържанието й и да разберат всичко. В това се състои и чарът й, в това да накара другите да я четат пак и пак и всеки път да откриват по нещо, което им харесва и което биха искали да запазят за себе си, да съхрани някои от тайните на авторът и въпреки това да стане Бест Селър. Това е според мен и мисията на човека – да се хареса на другите, но да знае какво всъщност представлява, да има цел и значение, да се осъзнава. Всеки сам знае истината за себе си – може да не я харесва или да не иска да я знае, но винаги я знае. Всеки сам избира своята истина. А ти избра ли своята?

Промяна

По какъв начин се променят хората и как става това? Как съм се променила аз и защо? Според мен промяната идва от някакъв натиск, някакво външно влияние – тя не става нарочно или с цел. Как идва отношението към хората. Тук май действа принципа: „Каквото повикало – такова се обадило.” Човек представлява нещата, които са му се случили – даденият опит, това което е видял, палитрата от гадни и хубави работи, които е преживял. Ще се върна към част от нещо, което бях писала преди: „..започнах да осъзнавам какво всъщност харесвам в ози човек – винаги беше нов за мен. Мислех че не показва това , което наистина е пред останалите, че пази истинското си аз за хората, които имат значение, поне и той така беше казвал. Мислех че не е важно какво другите мислят за него и за това, което той прави.” Въпреки че това в крайна сметка не се оказа вярно за дадения човек то наистина ми допадна. Не винаги това което показваш пред другите всъщност си ти. Понякога избираш да се разкриеш напълно – всички карти долу, пред всички..понякога избираш да го покажеш само на някои..а понякога дори избираш да го запазиш за себе си. Преди малко мислех..всъщност човекът който аз съм е този, който се прибира вкъщи..при всяко влизане във моя вход аз съм един и същи човек и това е човекът, който винаги съм била. Точно поради тази причина мисля че човекът, който всъщност съм го знае само майка ми. Толкова много неща съм запазила за себе си. Толкова гадни неща съм спестила на останалите. В последно време е наистина гадно, чувствам се използвана, глупава, предадена, ужасна, недостатъчна, отхвърлена, без нищо. Толкова много от това което имам не съм изляла и то се събира, събира в мен и се превръща автоматично в отношение към другите. Толкова много неща не съм споделила, нямам предвид случки или действия или нещо подобно – имам предвид емоции, чувства. Толкова много не съм споделила, че в един момент не мога да повярвам, че това наистина се е случило и не искам да го повярвам. Покривам го с шеги и наредби, покривам всичко. Просто не искам да се замислям, не искам да избухвам пред другите, не искам да плача пред тях, не искам да говоря за чувства. Може би това не е добре – ето какво става. Не съм плакала от доста време насам..може би месец, два. Не искам да чувам никой, не искам да говоря с никой. Искам просто да остана сама за 2-3 дни без никакъв контакт. Писна ми от всичко, писна ми от всеки ден... не знам какво става. Не знам какво става с мен. Казват ми, че съм се променила. Нима човек е винаги това, което изглежда..не. Но хората не могат да те чакат да покажеш това, което си. Може би и не получаваш шанса, ставаш лъжливото овчарче и каквото и да направиш то никога не е правилно. Променила съм се, променила съм се от миналата година и честно казано – харесвам повече човекът, който съм сега. Чувам какво са говорели за мен миналата година, и по-миналата и в старото даскало – не ми харесва. Чувам какво са мислели хората за мен 7 години. Спомням си каква бях – извинявах се за всичко, бях мила и любезна, никому нищо не правех. Но явно това не беше начинът. Писна ми да съм мила към другите, когато не получавам нищо такова в замяна. Писна ми да се извинявам, писна ми да преглъщам, писна ми да оставям другите да бъдат, само защото искам мир. Толкова по-лесен щеше да в животът на човек ако нямаше болка. За всеки път, в който съм се извинила, в който не съм се скарала, за всеки път се добавя по малко отвътре. Но не искам да го променя. Това харесвам в себе си. Въпреки че на моменти се отвращавам. Не искам да се карам, не искам да викам, не искам да споря..няма смисъл. Не искам да търся виновници. Така като се замисля..през целият ми живот аз не съм се сърдела – на НИКОЙ, на абсолютно никой за абсолютно нищо. Ако някой оспори това..не ме познава. Това е част от това което съм. Някои може би си мислят, че си мълча за да не трупам негативи пред хората, пред които не трябва и не искам. Нима не мога просто да искам да замълча и да не изпадам в тъпи състояния. Нима не е по-добре да прескоча спора и да започна какъвто и да било тъп разговор, за да го избегна. Животът наистина е твърде кратък, за да го прекарам в караници. Но пак избягах от темата...как се променя човек. Бих казала, че човек е това, което са приятелите му. Човек се променя спрямо обстоятелствата, средата. Всеки подбира най-ценното от другите или това което му харесва и го запазва за себе си, доразвива го и го прави част от себе си. Може би именно за това бях харесала това момче. Имаше нещо в него, което исках да запазя за себе си и което харесах. (въпреки че то не беше истинско това не ми пречеше да го харесам, защото тогава не знаех, че не е истинско) . и така..запазваш това, което ти хареса, складираш, прибираш се у вас – сваляш всичко от себе си и правиш равносметка на това което си взел. Начин на говорене – това не е всичко, което си. Чувствам се ужасно, когато някой слага начинът ми на говорене като предтекст, че съм се променила. Бъзици и всичко останало. Начинът ми на говорене ми харесва, така говоря пред майка ми, така говоря пред баба ми. (не става дума за псувните). Начинът ми на говорене (като изключим грубите моменти) всъщност е просто чувство за хумор и майка ми още от доста отдавна се радва именно на това в мен и се хили по цяла вечер. Начинът ми на мислене се е променил – коренно. Той няма нищо общо с миналата година и слава богу... Какво по дяволите знаех аз миналата година, какво бях преживяла миналата година, какво бях изпитала миналата година – НИЩО, едно голямо и мазно НИЩО. Аз не мислех, бях толкова наивна. Начинът ми на мислене сега е резултат от това което съм преживяла. Ето още нещо за което беше право това момче – „Хората са гадни, трябва да си изпатиш, за да го разбереш.” Изпатих си – да, това е доста свързано с начинът ми на мислене. Всеки следващ ден и всичко ново което ми се случва всъщност е пряко свързано с начина ми на мислене. Ако трябваше да определя себе си от миналта година с една дума, то тя щеше да е – наивна. Наивна във всяко отношение, наивна спрямо хората, наивна спрямо ситуациите, наивна спрямо някои неща, които съм мислела за грешни, наивна спрямо искреността на самите хора, наивна спрямо всичко. Ако трябва да се определя сега, то би трябвало да бъде – недоизказана, но все пак осъзната. Осъзнах много неща, много неща видях, не казвам че е всичко което мога да видя, но имаше такива които наистина ми помогнаха за начинът ми на мислене. Харесвам начинът си на мислене сега. Харесва ми как съчетавам сериозното със забавното. Няма начин винаги да съм сериозна, няма и такъв винаги да е забавно. Просто се опитвам по-голямата част от времето да е такава, че като си направя равносметка за деня да си кажа „ей, днеска беше яко”. Искам целият ми живот да е така, всеки месец, всяка година да си казвам – „ей тва беше супер”. Хората се променят, това е част от целия процес. Никой не може да го спре, това е възрастта в която избираме какви искаме да сме. Въпреки че явно хората не виждат това, което съм и ме мислят за груба и т.н. аз знам, че не е така. И това ми стига. Дали искам да се върна към старото си аз – отчасти да, отчасти не. Повече клоня към не. Дали искам да върна старата връзка с хората – по-точно с един човек – със сигурност да. Но не мога да върна това, което бях. Аз дори не си спомням напълно, просто знам че в последните 3 месеца разбирам неща, които коренно ме променят. Разбирам че ти си сам за себе си и колкото и приятели да имаш, и колкото да са добри – пак накрая си сам. Разбирам че не трябва да допускаш хората много близо до себе си – ето защо е такова и поведението ми към тях – грубостта не е начина – да бе да. Баш начин си е. Мислех си преди малко, че за 1 месец отсъствие от града, 1 месец без контакт – и тва е. Наваксването е много сложно. Отдалечаванки, работи. Пропускаш неща. Наваксва се де, но пак си е гадно, пак се е получила някаква студенина, и някакво непознаване. Какво ли ще стане? Човек най-добре знае за себе си какъв е, защото никой друг не го познава толкова добре, колкото той. Негова работа е дали ще реши да разкрие целият образ пред останалите или не. Ще дойде време, в което ще го направи и ще покаже кой е бил прав и кой е грешал за това което е. Човек не може да бъде обвинен за това което е. Или го приемат – или не. Не съм се променила заради някой, променила съм се без да искам, променила съм се с времето, случките и обстоятелствата. Не мога и да се променя за някого – дори и да искам.
“I don’t really think people can change. In the end of the day you are who you are and it’s probably who you’ve always been.”
Ти не си това, което искаш или се пробваш да бъдеш. Ти си това, което ти се случва.

Пристрастяване

Пристрастяване. Тази дума побира в себе си толкова отвращение, толкова болка и толкова смърт. Преди малко гледах един филм „Сладък живот” („Хероин”). Потресаващо. Всичко се случва толкова несъзнателно и в края не знаеш откъде си тръгнал и как си стигнал до това окаяно положение. Животът ти се основава на дрогата, на следващата доза, цялото ти съществуване копнее за това. В един момент всичко си отива, отиваш по дяволите, животът ти и той. Толкова е тъжно, толкова е трагично. Сладък живот, горчива смърт. Пристрастяване. Увлечение. Готов си на всичко, би дал дори и най-ценното, защото го искаш, не можеш без него. Не започвай. Няма край. „Когато можеш да спреш не искаш, а когато искаш да спреш – не можеш”. Превръщаш се в жалко подобие на човек, не издържало и нисшо същество. Към какво всъщност се пристрастяваш? Към една по-друга реалност? Към твой собствен свят, от който не можеш и не искаш да излезеш. Чувството е приятно и не искаш да го губиш, виждаш смисъл в това което правиш..докато не се изправиш лице в лице с истината. Няма твоя истина, няма истина на другите, истината е една за всички и трябва да си готов да живееш с нея и да я приемеш, за да не съжаляваш. Светът на твоите мечти, светът на моите мечти – измислени са, те са плод на твоето развинтено въображение и ако не правиш връзка между двата свята – ще се окажеш в задънена улица. Реален е утрешният ден, реални са проблемите, които те очакват. Не можеш да избягаш, не се опитвай или поне не по такъв начин. След подобен филм не ми се иска нищо друго освен да спя. Да спя и да сънувам нещо хубаво, нещо приятно. Сънят е едно от най-хубавите неща на този свят, или по-точно сънищата – приятните. Просто един лесен и безобиден начин да изчезнеш в друго измерение, в друг свят, да се забавляваш без опасност. Искам да сънувам. Искам да не спирам да сънувам. Понякога просто искаш да забравиш, искаш да заспиш и да спиш и да спиш и когато се събудиш – всичко да е такова каквото си си го представял в красивите сънища. Може би към това те води дрогата. За това е цялата работа – изход, бягство. Слабост в момент на отчаяние – това е то. Трябва просто да си достатъчно силен да издържиш. Не говоря за себе си, в никакъ случай, просто е тъжно как нечии животи свършват по подобен начин. Грозно е, гадно е, болезнено е. Никой не би трябвало да бъде толкова жесток, за да си причини подобна болка..

Мравуняк

Случвало ли ти се е понякога да искаш да видиш толкова много? Да се чудиш какво още има пред теб за гледане и дали ще е по-интересно и по-вълнуващо от това което си видял? Просто в момента имам някакво такова желание да видя нещо ново, нечувано, непознато, различно - нещо, което да ми разтресе света из основи, което да ми даде сили да живея още, още повече, с повече смисъл и по-живо. Искам да има смисъл. Искам всичко, което правя да има смисъл. А все още има неща, в които не намирам такъв. Може би има време да го намеря. Може би всяко следващо събитие ще допринесе за този смисъл. Но разбира се нещата, които най-много очакваш да се случат, се случват в най-неочаквания момент, което пък от друга страна ги прави още по-очаквани. Не знам, определям сегашното си положение като едно място. Място, което е високо – от него се виждат много неща, много хора, много случки, много проблеми. Място, където усещаш нещата по по-различен начин, място където има супер малко хора, дори може би се броят на пръстите на едната ръка, но дори и тези хора те правят щастлив, щастлив си на това място. Всеки го допълва по някакъв начин и това място се превръща автоматично в твой свят, заедно с другите хора. Има обаче и друго място, друго такова което е над твоето, може би друг свят. Има още неща които не знаеш и които искаш и трябва да научиш. Може би този свят с тези неща, които остават скрити за теб винаги го има. Може би това е светът, към който всеки се стреми. Всеки се стреми към горният свят. Някои се стремят към нашия, ние се стремим към другия. Въпросът е в стремежа. Има и такива, които не се стремят – там им е грешката. Нито има смисъл в живота им, нито се опитват да го намерят – незнание, заблуда, живуркане. Мравуняк. Колко мравуняци има само по земята. Никой не би трябвало да иска да е мравка. Ние не сме мравки, ние сме хора. Хората трябва да се стремят към нещо по-добро, към нещо по-истинско. Именно за това е еволюцията. На едно ниво ли са мравката и човека. Къде отива тогава целият смисъл? Целият замисъл на еволюцията отива по дяволите. Раждане – Растеж – Работа (в колония) – Стареене – Смърт. Това ли е вечният кръговрат на всички живи твари. Всички ли са подчинени на тази една едничка верига. Може би не, може би има хора, които са успели да постигнат нещо НАД, нещо над себе си, над заложения модел. Дали всички си мислят това и когато дойде време да пуснат думите си в действия просто не се получава или пък просто никой не иска да се откъсне от редицата и да направи нещо, което другите не правят. Как може един човек да направи така, че да се получи. Късмет. Смисъл. Желание. Какво се изисква? Достижима ли е целта ни на този етап? Би трябвало хората да са способни на нещо, на което мравките не са. Трябва да е така, иначе всичко отива на вятъра. Това значи ли, че човекът не е нищо по-различно от всяко едно друго същество, че всичко е една илюзия. Трябва да има хора, които да опровергаят това. И то не говоря в мащаб световни открития или нещо подобно. Целият начин на живот, цялата тази масовка и цялото това опитване човекът да се присъедини към множеството, да стане трохата в хляба, да стане буквата в този пост..всичко това трябва да е съвсем различно. Всичко е объркано. Целта на това съществуване е напълно объркана и никой не знае какво всъщност прави и защо го прави, и какво ще му донесе. Ти знаеш ли защо си тук и каква е целта ти? Не би ли трябвало целта на всеки да е да открие именно своята цел и своето предназначение. Просто понякога трябва да спреш и да се замислиш за това, което правиш, да погледнеш напред във времето отгоре, от онова място и да си представиш какъв би бил. Да видиш смисъла и просто да ти стане ясно. Всеки има свой смисъл, лошо е единствено ако не го намери. Не се обричай на вечността.

Смешен

Какво точно харесваш в един човек от срещуположния пол и можеш ли при въпрос "Какво харесваш в мен?" да отговориш напълно точно с изяснени представи? Когато ми зададоха този въпрос бях дооста изумена от самото питане, а още по изумена от това че не можех да отговоря, нямаше нещо специално, което наи-много да харесвам в този човек и то да ме дърпа към него. Просто беше един комплексен образ, които по някакъв начин ми допадаше. След малко мисъл обаче, след 1,2,3 седмици започнах да осъзнавам какво всъщност харесвам в този човек - винаги беше нов за мен. Мислех че не показва това което наистина е пред останалите, че пази истинското си аз за хората, които имат значение, поне и той така беше казвал. Мислех че не е важно какво другите мислят за него и за това което прави. Той сам ми беше казвал, че никога не е знаел какво точно да прави с мен и как да подходи. Но въпреки това пак ми беше интересно да съм с него, да ми се разкрива по съвсем различен начин. По едно време обаче ми омръзна тази постоянна смяна на ролите от едната крайност в другата и двамата приехме един среден вариант - "friends with benefits" - т.е. приятели с привилегии. Виждахме се от дъжд на вятър и прекарвахме време заедно като след това пак си бяхме нормални приятели за "здрасти", "ко става". И аз бях доволна с това, омръзна ми от връзки, т.е. от връзката с него, направо ме изтощи. Затова бях доволна, 2 месеца бях доволна по този начин докато в този последния weekend научих разни неща за него, които напълно обърнаха представите ми. Няма особено голямо значение какви са тези неща, пък и аз не исках да знам но общо взето се е раздувала "връзката" . Вече съм сигурна, че това което показва пред другите всъщност е той, но ме е супер яд понеже може да бъде по-добър, може да бъде мил и да се държи нормално. Явно това е ролята, но то не може да е само роля, защото той наистина може да бъде този човек, но избира другия, избира да е "супер як" . Интересното е, че освен да се прави на този супер як , то той се превръща автоматично и в глупав. Явно е твърде сложно за него да прецени че някои от приятелите му са по-добри мои приятели и не всичко което казва може да остане в тайна. Хората говорят, малко или много всички хора говорят и е много важно в какви отношения си с тях. Той не е в отношение, той е в отношение може би с 2ма човека и това са те, дори и те може би не биха се застъпили за него, защото той не е добър, не е добър в другата си светлина. Естествено че е направил добре да им каже, защото инаше щях да си ходя слепешката, но пък се учудвам на липсата му на акъл. Явно още не е осъзнал, че някои неща трябва да останат скрити пред някои хора и човек много внимателно трябва да подбира хората на които казва подобни неща, защото всичко рано или късно, по един повод или друг излиза навън и в случая той изглежда толкова смешен, толкова лицемерен и толкова ниско. Ще пита "какво става" придружено с усмивка. Какво друго да направиш освен да се изсмееш, как по друг начин да му покажеш, че е смешен. Какво да му кажеш, за да разбере, че греши? Снощи мислех как да му поднеса новината, че знам за "тайните" му обсъжданки и така и не измислих вариант. Може би просто трябва да му кажа "Човек, погледни се, смешен си, не знаеш нито кога, нито пред кого да мълчиш. Просто имай едно на ум, че някои твои приятели са по-добри мои приятели и не всичко което им кажеш ще остане между вас ;) " Днес си мислех, че момента в който спираш да очакваш нещо е доста близо до края. След това идва просто разочарование, наистина разочарование, един период на нищо, на празнота, на безмислие и на мълчание. Нямаш какво да кажеш, нито на кой, нито пък искаш да казваш нещо, просто ти стига да мълчиш и да мислиш...или просто да мълчиш. След разочарованието естествено идва нещо ново, което да те оттърве от това състояние, което просто идва като дар от бога и наистина се чувстваш добре. Просто един кръговрат. Смешното наистина е, че всъщност той бива нареждан от всички, защото се показва като пълен глупак ;)
"And it's been awhile since I've gone and fucked things up just like I always do
And it's been awhile but all that shit seems to disappear when I'm with you"
Вече разбирам какво е да се чувстваш прецакан, глупав и наивен. Всичко в един момент изчезва и представите ти за нещо хубаво рухват, превръщат се в отвращение, присмех, ненавист. Дори и ненавист няма - просто няма нищо, което е още по-лошо. Имал си надежда, пазил си я до последен момент, искал си да стане нещо, нещо което да ти донесе щастие и да осмисли донякъде дните ти, нещо което да те зарадва. В крайна сметка нищо не е такова каквото изглежда и винаги има нещо, което не знаеш за дргуия и което е предназначено да остане скрито. Когато обаче излезе наяве оставаш много разочарован. Разбираш всичко, очите ти стават отворени не само за хубавото, но и за това което не искаш да виждаш. Веднъж видял това, ти почваш да прозираш винаги, не можеш да продължиш така, трябва да спреш. Не искаш, но се налага - за твое добро. Иска ти се всичко това да е само лош сън, от който всеки момент ще се отърсиш и ще се върнеш към истината, която е 100 пъти по-добра - ИЛЮЗИЯ. Кошмарите понякога са по-добри от истината. Почти година, почти година пропилях за какво.. не съжалявям, не съжалявам за нищо, което съм направила. Но съжалявам за това което той е направил. Аз бях искрена, това ми стигаше. Жалко че той не е бил и всичко е било роля и номер, но по никакъв начин не можеш да промениш човек - той е такъв какъвто иска да бъде - добър или лош, не подлежи на преговори. Именно в това е и трудното. Да намериш човек, когото ще познаваш напълно и въпреки това няма да искаш да го промениш, за да си с него. В крайна сметка каквото и да говоря - аз исках да го променя, исках да е различен. От началото ми беше ясно, че няма да стане, но пък си и мислех, че той ще се опита да го направи заради мен. Всички така си мислят в началото, докато не отворят очи и не видят, че никой не би се променил заради теб и ти не би се променил заради никой. Мислиш, че си единствения , на който това се е случило - не си, това е ежедневие - действията и думите на хората са ежедневие. Някой действия обаче са по-долни от други, по-болезнени. Отвори си очите и продължи.

Твой и само твой

Твой ден, твоя секунда, твоя вещ, твоят живот. Той - животът - не самo е твой, той не е на никой друг. Ти го притежаваш, ти решаваш какво ще се случи в него, по какъв начин и с кой. Никой не може да ти каже какво да правиш и защо да го направиш. Решенията са твои и ако не вредят на другите около теб и мислиш, че ще можеш да се справиш с тях така че да не вредят - то изборът си е напълно твой. Майка ми снощи ми каза : "Просто кажи "Виновна съм да, такава съм, приемете ме." - Преди когато ми казваха, че съм луда - аз им отговорих - "Да, така е, следователно мога да правя каквото реша." ". Работата е там, че в целите си да живея добре и да не се занимавам с проблеми, пропускайки ги да минават покрай мен като луд байкър - те се качиха върху мен със същата тежест, с която нахъсан скейтър си стъпва кик-флипа. (може би точно тези сравнения не бяха подходящи, но така ми дойде). Таа просто направих генерален извод: всеки живее като отделна личност и има право да прави каквото си иска,да бъде приятел с когото си иска и това право не подлежи на отнемане. Ти си над всичко, човекът е сам за себе си над другите и за да живее добре неговите желания трябва да са напред. Просто оставям нещата да се случат, правя това което мисля за правилно и прескачам тъпите малки драми, които така усилено се опитват да занимават съзнанието ми - но неуспешно. Просто това е доста добро решение. Аз решавам, ти решаваш, всичко е отделно и няма място за намеса. Всички сме прави, всички сме виновни, зависи от гледната точка и от това дали ще обърнеш внимание или ще го пропуснеш. Дали не трябва да спреш замалко, да забравиш за драмата и да помислиш дали и ти не грешиш - дали всички хора около теб които ти казват, че грешиш не са прави и ти си този който трябва да помисли. Аз помислих за себе си, а ти помисли ли? Е имаш точно 10 секунди да помислиш. 10..9..8..7..6..5..4..3..2..1..0... помисли ли? И какво пак си на старата песен, нали? Никога няма да се научим да приемаме другото мнение, като коне с капаци ше си мрънкаме нашето и край. Именно това правя в последно време - опитвам се да се поставям на мястото на другия, защото това е едно от нещата които сам си сложила кат цел за усвояване. Изпълнението обаче не ми влияе особено добре, защото никой друг не се опитва да се постави на моето място. Не става така. Е щом не става и аз ще си знам моето и ще се правя на "чук". Помислете, решете, бъдете инати, бъдете егоисти, бъдете такива каквито искате. Всичко е добре за вас, зависи от гледната ви точка. Най-лесно е да бъдете себе си и да се забавлявате по начин, който ви доставя удоволствие. Е, ако не можете - на тогава го яжте г*****я.

Момиче = мрънкало

Ама значи опасен народ сме ние - момичетата. Не стига, че не знаем какво искаме, че и хем не знаем, хем се правим на дълбоки и сериозни. Тооолкова много претенции просто не е истина. Ама то първо, че приятеля на едната бил чук, приятеля на другата бил много досаден, на третата приятеля пък уж не е чук, ама играе няква игра, на четвъртата - много момичета го харесвали... Днеска се отдадох на подобни наблюдения - направо научни си бяха тези наблюдения. И стигнах до крайния извод, че момичетата не са доволни от нищо (момиче съм, не се бъркайте) , а и в редките случаи, в които по случайност и за щастие са доволни - то е много краткотрайно и веднага се измисля косур и нещо за мрънкане :D . Просто основна цел и тема на момичетата е оплюването на срещуположния пол и обвиняването му в каквото им дойде на акъла - само да е за оплакване. Е, естествено има и такива субекти от силния пол, които наистина прекаляват в една или друга посока - тогава наистина трябва да си намерят майстора и да влязат в правия път, или пък да не го намират и да си намерят някой, който да им ходи по гайдата. Извинявам се, че пиша за подобни неща, но това наистина е доста основна тема в един разговор между "женки". Така че приятелски съвет към всички от мъжкия пол във възрастта от 15-19 ( с малки вариации) - понеже момичетата (включително особено мен) не знаят какво искат вие трябва да направите така, че хем да не и омръзвате, хем пък и да не страните от тях, трябва да сте романтични, но не особено много, щото става лигаво - стегнете се, но пък да сте "чукове" също не е решение, щото показвате, че не ви пука, обръщайте точната доза внимание, въпреки че никой не знае каква е тя и по някакъв начин угодете на прищявките на тийнейджърската ви приятелка. Супер много наредих обществото на бедните нечути момичета с потъпкани чувства, но като се замисля така е напълно вярно. Едно е да искаме да сме щастливи, друго е да мрънкаме за всичко. Щастие за повече от три дни при нас (до седмица) няма. Може да изглеждам като женомразка, но наистина е така :D . Личен опит и поглед отстрани.

Пасивен наблюдател

Случвали ли са ви се неща, които ви карат да погледнете на света отгоре? Да видите всичко което се случва уж през своите очи но все едно през погледа на някой друг. Да видите всичко което ви се случва като поредица от случки и преживявания. Да ви се струва, че всеки проблем е разрешен и всичко което погледнете е толкова просто и ясно. Случвало ли ви се е да видите себе си от друга гледна точка, която пак да сте вие? Да гледате субективно и обективно на нещата от едно място? На мен днес ми се случи. Беше невероятно, беше неописуемо, беше осъзнаващо. Осъзнах действията си – правилни и не, осъзнах че всичко е един интересен и вълнуващ филм, през който преминаваш на забавен или забързан кадър в зависимост от нещата които искаш да пропуснеш или искаш да задържиш за по-дълго. Виждаш всичко това, то е като книга, която трябва да бъде прочетена, като нещо което трябва да бъде преживяно – това е възможност да осъзнаеш себе си, да се видиш и да прецениш всичко. Да проследиш реакциите на хората отстрани, да ги опознаеш, да добиеш представа за случващото се около теб, на което по принцип не обръщаш внимание, а и не ти е нужно. Сякаш си в свят по-висш от този и в свободното си време разглеждаш някой друг, някой на който уж принадлежиш, но всъщност виждаш отвъд себе си, отвъд всички, виждаш през хората, виждаш ги като на филм. Толкова си високо, че всичко е толкова малко и незначително. Далеч си от трудното, виждаш решенията на проблемите, виждаш глупавите грешки които си направил, виждаш недостатъците си, виждаш доброто в себе си, виждаш това което си направил и преценяш какъв си точно – сякаш друг го прави вместо теб, сякаш играеш две роли и ги сменяш, сменяш перспективата, сменяш мисленето, сменяш светове, сменяш пластове, сменяш време и пространство – просто вървиш и виждаш всичко. Всичко излиза наяве, светва ти – някак просто ти се прочиства и проглеждаш наистина. Нищо не е фалшиво – всичко което мислиш е истина, ти наистина се видаш отстрани и можеш да се прецениш обективно с цел да подобриш това, което не хареваш и да запазиш доброто в себе си. Пасивен наблюдател. Зрител на филма, сценарист и герой на този филм. Харесва ти, сякаш никога няма да свърши този момент и винаги всичко ще седи пред теб и ще можеш да го погледнеш когато искаш нещо интересно за изразходване на време. Когато всичко спре – пак си там, този път помниш ясно какво си видял, знаеш точно как изглеждаш отстрани и точно как да го промениш. Също си видял и че всичко е толкова дребно – всеки спор, всяка караница, всичко е толкова повече и животът не трябва да се изхабява в това, достатъчно кратък е за да преживеем нещата които са хубави и имат смисъл. Отгоре всеки сам отговаря за себе си, всеки притежава свой живот, животът на всеки е отделен филм с отделни истории и епизоди – някои са драми, други комедии, други екшъни, а следващи – ужаси. Всеки прави своя филм, най-хубавото е че понякога получаваш възможност да видиш следващата сцена, да видиш какво може да се случи, да го предвидиш, да бъдеш сценарист на ставащото, а не само герой. Това се казва да влезеш изцяло във филма, да летиш – да летиш над хората, над проблемите, над света – над всичко. Просто да наблюдаваш и да си правиш изводи, да наблюдаваш и виждаш колко просто е всичко и как всички се опитват да го направят толкова сложно когато просто могат да го оставят така и да продължат. Виждаш грешките на всеки и своите, виждаш начини, по които могат да се избегнат, запазваш тези начини за себе си – трупаш опит без да си го изживял..уникална възможност. Представете си какво би станало ако всеки човек осъзнаваше грешките си без чужда помощ и знаеше какво да прави, за да ги предодврати, ако прехвърляше преживяванията в ума си все едно са нечий друг спомен – все едно се рови мислите и чувствата на този друг, който всъщност е себе си. Момент на яснота, на пълно прозрение, на пълен баланс и спокойствие. И моментът го няма...