Чувствата - приятели и врагове

Чувствата. Колко много представляват и колко малко всъщност можем да кажем за тях. Колко малко можем да изразим от това, което изпитваме и то - неточно. Добре ли е да чувстваш или това е най-мъчителната болка, с която човекът е наказан. Приятели или врагове са емоциите ни? Всичко е толкова относително, че понякога се объркваш в тази хаотичност и не знаеш дали това е най-хубавото нещо на света или най-омразното ти тегло, което искаш да свалиш от плещите си – да останеш безучвствен.
Чувствата. Какво са те? Състояние, израз на това което ти се случва, емоция или просто самовнушение. Любов, омраза, завист, радост, обърканост, гняв – всичко това обединено от думата „чувства”. По дефиниция чувството е понятие от психологията и е форма на отразяване на отношението на отделния индивид към околната среда - обекти или субекти. То може да бъде положително (като обич, любов), отрицателно (като омраза, ненавист) или безразлично (безразличие). За разлика от емоциите чувствата са по-дълготрайни и по-устойчиви. Много от чувствата са обусловени генетически, но се формират и в обществото и играят огромна роля за поведението на човека. В преносен смисъл изразяват наличието на силна емоционалност. Положителни и отрицателни чувства, отношение, емоционалност – ключови думи за чувствата. Всъщност за да разбереш точно какво представляват чувствата, то трябва да ги опиташ, както опитваш примерно вино. Поглеждаш го, помирисваш го, опитваш малко, преглъщаш – има добър или лош вкус. Някои са по-сладки, други по-горчиви, но чак след като го опиташ разбираш какво е – дали е твой приятел или враг. Или просто избираш да не отпиваш – но тогава все пак не знаеш какво изпускаш.
Бихме ли поели риска да заболи с цел да усетим нещо ново, нещо красиво, нещо, което те кара да дишаш. Чувствата се редуват в живота ни – положителни, отрицателни, безразлични. Колкото повече чувства си изпитал – толкова по-добре за теб, толкова по-добре ще знаеш какво те очаква там и с какви различни чувства можеш да се срещнеш. Ако имаше възможността да избираш, то какво би избрал – да чувстваш или не? Отговорът на този въпрос зависи от много фактори – зависи от човека, от драмата на живота му, от внушенията му, от това как е настроен по принцип към света и към това което му се случва. Лично аз бих избрала да чувствам. „По-добре е да изпитваш болка, отколкото нищо.” Мисля, че подкрепям тези думи. Да чувстваш значи да дишаш, да живееш. След всяка трагедия идва щастие и след дъжда все някога изгрява слънце. Кръговратът на природата, кръговратът на човека. Ту приятели, ту врагове – ту се смееш, ту плачеш и кълнеш. Наказан си да обичаш, наказан си и да мразиш, но в същото време това са най-силните и важни неща в живота ти. Обичта е радост, обичта е болка – сякаш правиш просто една обиколка. Обиколка на себе си, обиколка на отношението ти към другите. Чувствата могат да преливат, от обич – към омраза – към безразличие. Мисля че самото чувство – омраза наистина е враг на човека – враг на целият смисъл на неговото съществуване. Хората са родени, за да обичат. Любовта е чувството, което изпитваш когато си толкова щастлив, че не искаш нищо повече от живота. Всеки ден е пълен с изненади и с розови листенца. Любовта е усещането в корема ти, когато скоростта в колата се усилва и става все по-бързо и бързо, летиш. А омразата – омразата е разочарование – просто едно толкова голямо разочарование, което може да прерастне в омраза - разочарование от човек, от постъпка. За да мразиш някого или нещо то по някакъв начин би трябвало да те е разочаровало повече от допустимото. Разочарованието е враг, омразата е враг – черната страна – локвите по асфалта, предизвикани от дъжд и лошо време. Понякога обаче омразата е всичко, с което можеш да отвърнеш, понякога наистина е заслужена. Мисля че това, което те прави щастлив е твой приятел. Но да мразиш не ти помага, не те прави по-щастлив. Както и завистта, която донякъде пак е омраза – грозно и лошо чувство, което е там, за да те прави нещастен.
Обаче все пак всичко по някакъв начин се върти около двете основи – любов и омраза, приятели и врагове, добро и зло, бяло и черно, живот и смърт. Всички вървят ръка за ръка и се проявяват в един или друг момент от живота ни. Вечно и неизменно свързани.
Някой беше казал : “Да объркаш пътя е лош късмет, но да загубиш целта на пътуването е далеч, по-опасно.” Мисля, че чувствата са нашата цел.

В търсене на истината за себе си

В търсене на истината за себе си. Има ли подобна истина и възможно ли е тя да бъде открита. Способен ли си да разбулиш тайните на самия себе си с риск да се изненадаш или разочароваш, да останеш потресен или горд от себе си. Какво знаеш за себе си и дали това което другите знаят за теб е всичко, което може да се разбере? Въпрос след въпрос след въпрос след въпрос докато накрая всичко се свежда до едно – Кой си ти?
Да определш себе си с една дума е трудно, по-трудно от това да определиш всеки друг. За да стигна до себе си първо трябва да разгледам какво всъщност представлява човекът като индивид и като живо същество, защото все пак и аз съм човек. Човекът е много особена твар според мен – той е способен да радва и да наранява хората, способен е да чувства – да обича, да мрази. Човекът е лицемерно същество, не всички естествено, но в случая мога да си позволя да сложа всички под общ знаменател, защото едно 80, че и повече процента от хората са лицемерни. Човекът може и да се забавлява, може да подражава, може да прави много неща – човекът е като една мултифункционална машина със срок на годност – от време на време се поврежда, нужна й е поправка, в други моменти работи с пълна газ – ако е много добра – то може да издържи повече време, ако пък ли се развали без възможност за ремонт – то остава сама, изхвърлена на боклука и без никой който да я използва. Едно от най-важните качества на човека обаче е да мисли – да обмисля живота, да обмисля смъртта, да разглежда ситуации, да си прави изводи, дори и да си прави самоанализи, както аз в момента трябва да направя. Та..стигнах дотам, че образът на човека е съвкупност от положителни и отрицателни черти, качества или както искате го наречете, които се завихрят в мощен ураган от случки, действия, правилни и грешни постъпки и образуват самата личност. Наскоро мислих по подобна тема и стигнах до крайното заключение, че човекът – това са нещата които са му се случили, това са хората с които се е запознал, това са родителите му, това е всичко което той е докоснал или с което се е занимавал. Всичко допълва образът и му придава определен чар или пък те кара да се отвращаваш. По същия начин мога да говоря и за себе си. Истината е, че има неща, които ме карат да се гордея със себе си и точно обратното – да се отвращавам. Отвращавам е доста силно казано, но все пак искам да подсиля въздействието на това, което казвам. С какво мога да се определя – с прилагателни, с глаголи, съществителни – как да започна? Добре..обичам приятелите си, наистина ги обичам много, както може би и повечето хора на тази планета. Наистина съм се чудела как хората се намират така – в смисъл – влизаш в гимназия, сприятелчваш се – за всекиго по нещо. Просто ми се струва невероятно как всичко е толкова прецизно нагалсено, за не остане никой сам. И това ме радва. Лицемерна съм – ако някой каже, че нито един път в живота си не е бил лицемерен няма да повярвам. Лицемерието е част от природата може би. Дори и да не го правиш с лош умисъл – то пак съществува. Дори и да се опитваш да намериш причина, която по някакъв начин те извинява – извинява това, че си говорил зад гърба на другия – фактът си е факт. Имам чувство за хумор, или поне така мисля, да – на човек винаги му е странно да изброява положителните си качества, въпреки, че винаги изброява толкова много отрицателни и е грях да не кажеш една добра дума – пак е трудно. Пък и винаги звучи надуто и някак си превзето. Истината за мен е, че понякога правя неща, които не би трябвало, правя грешки, наранявам хората които обичам несъзнателно, но както казах – това не променя фактите, резултатите винаги са едни и същи, независимо от намеренията. Мога да кажа, че съм позитивен човек – мразя да се карам с хората и никога през живота си не съм била сърдита на някого (изключвам детската градина и първи клас). Просто пропускам споровете и оставям хората доволни – може би понякога е мечешка услуга, може би понякога вредя на себе си, може би някои си мислят, че не искам да си навличам неприятности. Просто както беше казано в един филм – „Животът е твърде кратък, за да го живееш като лош човек”. Е, аз мога да кажа, че животът е твърде кратък, за да го живееш като нещастен човек – не искам да бъда нещастна, ако мога да избягам от проблемите – бих го направила и то с цел да запазя себе си, а не да се запазя в очите на другите. Няма смисъл, нямам и нерви, нямам и желание да бъда инатът, който не отстъпва – в крайна сметка – по-умният отстъпва. Нямам и желание да се сърдя на някого за каквото и да било, освен ако то не ме засяга или не ми вреди. Действията и постъпките на другите са действията и постъпките на другите, не моите – свобода на волята. Всеки си има недостатъци и всеки прави грешки – трябва да се опитваме да приемем хората, които сме избрали да стоят до нас, каквито и промени да претърпяват, защото според мен човек не се променя и в края на деня той е такъв какъвто е и е много вероятно винаги да е бил такъв. Мисля че трябва да проявяваме толерантност и разбиране един към друг, към характерите си, към недостатъците си, било то и малко. Какво друго мога да намеря за себе си – може би наистина това, че ми допадат много различни хора, нямам определение за подобне който би ми станал приятел, няма модел. Друго за мен...ако става дума за любов, за влюбване и т.н., то с помощта на ограничения си опит съм разбрала, че се влюбвам ужасно трудно, ужасно трудно ми е и да кажа на някого че го обичам. Всъщност просто не съм такъв човек – не обичам да показвам чувствата си, това не значи, че съм студен човек. Просто не мисля, че чувствата имат нужда от словесен израз. Чувствата са си чувства. Естествено че бих казала на някого, че го обичам, но това съвсем не е основно за мен, както няма и да е значещо ако някой ми каже че ме обича. Въпреки че, съм била и толкова наивна да се хващам на думите, изразяващи чувства. Думите са просто думи и толкова много от това, което чувстваме не може да бъде изразено чрез тях. Не искам и да се опитвам да го изразявам, предпочитам да го запазя. Във връзка с това се сещам за един цитат: „Какво уплашено същество е човекът, купчина от предизвикателства, и сделки, и поуки.И ние можем да обясним само някои.И не съвсем точно предполагам.” Но говорих за любова и мисълта ми беше, че със същия успех, с който казвам на някого, че го обичам – със същия този успех се влюбвам. Трябва ми много време, твърде много. Трябва ми време да наблюдавам човека, да го изследвам. Не съм се влюбвала от пръв поглед и не мисля, че това е възможно. Затова въобще няма да се спирам. Дали съм се влюбвала да – дали беше в правилният човек – не, но пък сърцето си има основания, които умът не може да обясни. Все пак разбрах, че колкото и да си мислиш, че познаваш някой, винаги може да те изненада с нещо.Мисля че трябва да се науча да давам на всеки толкова, колкото той дава на мен, защото понякога даваш най-доброто от себе си на хора, които никога не биха направили това за теб. Ето и друго за мен – научих се да нямам доверие в хората. Някои интересни случки ме научиха на това. Искам да вярвам в добротата, искам да имам доверие – но не се намирам в страната на всички желания, затова трябва да придобия някои умения – а това е именно да не се доверявам повече от необходимото. Вече да не се доверявам тоест. Колкото и приятели да има човек, колкото и да са добри – накрая винаги е сам и всичко е преходно. „Самотата е най-дълбокият факт от човешкото състояние. Човекът е единственото същество, което знае, че е само.”Мисля за себе си, че съм видяла много неща, но и още много имам да видя. Доволна съм от това, което съм въпреки, че има неща, които бих променила. Човек познава най-добре себе си, както авторът своята книга – може другите да не схващат смисъла, да не им харесва корицата, но винаги ще се намери поне един, който да я прочете на един дъх и да иска още и още. Но дори и да я прочетат, някои хора пак не могат да вникнат в съдържанието й и да разберат всичко. В това се състои и чарът й, в това да накара другите да я четат пак и пак и всеки път да откриват по нещо, което им харесва и което биха искали да запазят за себе си, да съхрани някои от тайните на авторът и въпреки това да стане Бест Селър. Това е според мен и мисията на човека – да се хареса на другите, но да знае какво всъщност представлява, да има цел и значение, да се осъзнава. Всеки сам знае истината за себе си – може да не я харесва или да не иска да я знае, но винаги я знае. Всеки сам избира своята истина. А ти избра ли своята?

Промяна

По какъв начин се променят хората и как става това? Как съм се променила аз и защо? Според мен промяната идва от някакъв натиск, някакво външно влияние – тя не става нарочно или с цел. Как идва отношението към хората. Тук май действа принципа: „Каквото повикало – такова се обадило.” Човек представлява нещата, които са му се случили – даденият опит, това което е видял, палитрата от гадни и хубави работи, които е преживял. Ще се върна към част от нещо, което бях писала преди: „..започнах да осъзнавам какво всъщност харесвам в ози човек – винаги беше нов за мен. Мислех че не показва това , което наистина е пред останалите, че пази истинското си аз за хората, които имат значение, поне и той така беше казвал. Мислех че не е важно какво другите мислят за него и за това, което той прави.” Въпреки че това в крайна сметка не се оказа вярно за дадения човек то наистина ми допадна. Не винаги това което показваш пред другите всъщност си ти. Понякога избираш да се разкриеш напълно – всички карти долу, пред всички..понякога избираш да го покажеш само на някои..а понякога дори избираш да го запазиш за себе си. Преди малко мислех..всъщност човекът който аз съм е този, който се прибира вкъщи..при всяко влизане във моя вход аз съм един и същи човек и това е човекът, който винаги съм била. Точно поради тази причина мисля че човекът, който всъщност съм го знае само майка ми. Толкова много неща съм запазила за себе си. Толкова гадни неща съм спестила на останалите. В последно време е наистина гадно, чувствам се използвана, глупава, предадена, ужасна, недостатъчна, отхвърлена, без нищо. Толкова много от това което имам не съм изляла и то се събира, събира в мен и се превръща автоматично в отношение към другите. Толкова много неща не съм споделила, нямам предвид случки или действия или нещо подобно – имам предвид емоции, чувства. Толкова много не съм споделила, че в един момент не мога да повярвам, че това наистина се е случило и не искам да го повярвам. Покривам го с шеги и наредби, покривам всичко. Просто не искам да се замислям, не искам да избухвам пред другите, не искам да плача пред тях, не искам да говоря за чувства. Може би това не е добре – ето какво става. Не съм плакала от доста време насам..може би месец, два. Не искам да чувам никой, не искам да говоря с никой. Искам просто да остана сама за 2-3 дни без никакъв контакт. Писна ми от всичко, писна ми от всеки ден... не знам какво става. Не знам какво става с мен. Казват ми, че съм се променила. Нима човек е винаги това, което изглежда..не. Но хората не могат да те чакат да покажеш това, което си. Може би и не получаваш шанса, ставаш лъжливото овчарче и каквото и да направиш то никога не е правилно. Променила съм се, променила съм се от миналата година и честно казано – харесвам повече човекът, който съм сега. Чувам какво са говорели за мен миналата година, и по-миналата и в старото даскало – не ми харесва. Чувам какво са мислели хората за мен 7 години. Спомням си каква бях – извинявах се за всичко, бях мила и любезна, никому нищо не правех. Но явно това не беше начинът. Писна ми да съм мила към другите, когато не получавам нищо такова в замяна. Писна ми да се извинявам, писна ми да преглъщам, писна ми да оставям другите да бъдат, само защото искам мир. Толкова по-лесен щеше да в животът на човек ако нямаше болка. За всеки път, в който съм се извинила, в който не съм се скарала, за всеки път се добавя по малко отвътре. Но не искам да го променя. Това харесвам в себе си. Въпреки че на моменти се отвращавам. Не искам да се карам, не искам да викам, не искам да споря..няма смисъл. Не искам да търся виновници. Така като се замисля..през целият ми живот аз не съм се сърдела – на НИКОЙ, на абсолютно никой за абсолютно нищо. Ако някой оспори това..не ме познава. Това е част от това което съм. Някои може би си мислят, че си мълча за да не трупам негативи пред хората, пред които не трябва и не искам. Нима не мога просто да искам да замълча и да не изпадам в тъпи състояния. Нима не е по-добре да прескоча спора и да започна какъвто и да било тъп разговор, за да го избегна. Животът наистина е твърде кратък, за да го прекарам в караници. Но пак избягах от темата...как се променя човек. Бих казала, че човек е това, което са приятелите му. Човек се променя спрямо обстоятелствата, средата. Всеки подбира най-ценното от другите или това което му харесва и го запазва за себе си, доразвива го и го прави част от себе си. Може би именно за това бях харесала това момче. Имаше нещо в него, което исках да запазя за себе си и което харесах. (въпреки че то не беше истинско това не ми пречеше да го харесам, защото тогава не знаех, че не е истинско) . и така..запазваш това, което ти хареса, складираш, прибираш се у вас – сваляш всичко от себе си и правиш равносметка на това което си взел. Начин на говорене – това не е всичко, което си. Чувствам се ужасно, когато някой слага начинът ми на говорене като предтекст, че съм се променила. Бъзици и всичко останало. Начинът ми на говорене ми харесва, така говоря пред майка ми, така говоря пред баба ми. (не става дума за псувните). Начинът ми на говорене (като изключим грубите моменти) всъщност е просто чувство за хумор и майка ми още от доста отдавна се радва именно на това в мен и се хили по цяла вечер. Начинът ми на мислене се е променил – коренно. Той няма нищо общо с миналата година и слава богу... Какво по дяволите знаех аз миналата година, какво бях преживяла миналата година, какво бях изпитала миналата година – НИЩО, едно голямо и мазно НИЩО. Аз не мислех, бях толкова наивна. Начинът ми на мислене сега е резултат от това което съм преживяла. Ето още нещо за което беше право това момче – „Хората са гадни, трябва да си изпатиш, за да го разбереш.” Изпатих си – да, това е доста свързано с начинът ми на мислене. Всеки следващ ден и всичко ново което ми се случва всъщност е пряко свързано с начина ми на мислене. Ако трябваше да определя себе си от миналта година с една дума, то тя щеше да е – наивна. Наивна във всяко отношение, наивна спрямо хората, наивна спрямо ситуациите, наивна спрямо някои неща, които съм мислела за грешни, наивна спрямо искреността на самите хора, наивна спрямо всичко. Ако трябва да се определя сега, то би трябвало да бъде – недоизказана, но все пак осъзната. Осъзнах много неща, много неща видях, не казвам че е всичко което мога да видя, но имаше такива които наистина ми помогнаха за начинът ми на мислене. Харесвам начинът си на мислене сега. Харесва ми как съчетавам сериозното със забавното. Няма начин винаги да съм сериозна, няма и такъв винаги да е забавно. Просто се опитвам по-голямата част от времето да е такава, че като си направя равносметка за деня да си кажа „ей, днеска беше яко”. Искам целият ми живот да е така, всеки месец, всяка година да си казвам – „ей тва беше супер”. Хората се променят, това е част от целия процес. Никой не може да го спре, това е възрастта в която избираме какви искаме да сме. Въпреки че явно хората не виждат това, което съм и ме мислят за груба и т.н. аз знам, че не е така. И това ми стига. Дали искам да се върна към старото си аз – отчасти да, отчасти не. Повече клоня към не. Дали искам да върна старата връзка с хората – по-точно с един човек – със сигурност да. Но не мога да върна това, което бях. Аз дори не си спомням напълно, просто знам че в последните 3 месеца разбирам неща, които коренно ме променят. Разбирам че ти си сам за себе си и колкото и приятели да имаш, и колкото да са добри – пак накрая си сам. Разбирам че не трябва да допускаш хората много близо до себе си – ето защо е такова и поведението ми към тях – грубостта не е начина – да бе да. Баш начин си е. Мислех си преди малко, че за 1 месец отсъствие от града, 1 месец без контакт – и тва е. Наваксването е много сложно. Отдалечаванки, работи. Пропускаш неща. Наваксва се де, но пак си е гадно, пак се е получила някаква студенина, и някакво непознаване. Какво ли ще стане? Човек най-добре знае за себе си какъв е, защото никой друг не го познава толкова добре, колкото той. Негова работа е дали ще реши да разкрие целият образ пред останалите или не. Ще дойде време, в което ще го направи и ще покаже кой е бил прав и кой е грешал за това което е. Човек не може да бъде обвинен за това което е. Или го приемат – или не. Не съм се променила заради някой, променила съм се без да искам, променила съм се с времето, случките и обстоятелствата. Не мога и да се променя за някого – дори и да искам.
“I don’t really think people can change. In the end of the day you are who you are and it’s probably who you’ve always been.”
Ти не си това, което искаш или се пробваш да бъдеш. Ти си това, което ти се случва.

Пристрастяване

Пристрастяване. Тази дума побира в себе си толкова отвращение, толкова болка и толкова смърт. Преди малко гледах един филм „Сладък живот” („Хероин”). Потресаващо. Всичко се случва толкова несъзнателно и в края не знаеш откъде си тръгнал и как си стигнал до това окаяно положение. Животът ти се основава на дрогата, на следващата доза, цялото ти съществуване копнее за това. В един момент всичко си отива, отиваш по дяволите, животът ти и той. Толкова е тъжно, толкова е трагично. Сладък живот, горчива смърт. Пристрастяване. Увлечение. Готов си на всичко, би дал дори и най-ценното, защото го искаш, не можеш без него. Не започвай. Няма край. „Когато можеш да спреш не искаш, а когато искаш да спреш – не можеш”. Превръщаш се в жалко подобие на човек, не издържало и нисшо същество. Към какво всъщност се пристрастяваш? Към една по-друга реалност? Към твой собствен свят, от който не можеш и не искаш да излезеш. Чувството е приятно и не искаш да го губиш, виждаш смисъл в това което правиш..докато не се изправиш лице в лице с истината. Няма твоя истина, няма истина на другите, истината е една за всички и трябва да си готов да живееш с нея и да я приемеш, за да не съжаляваш. Светът на твоите мечти, светът на моите мечти – измислени са, те са плод на твоето развинтено въображение и ако не правиш връзка между двата свята – ще се окажеш в задънена улица. Реален е утрешният ден, реални са проблемите, които те очакват. Не можеш да избягаш, не се опитвай или поне не по такъв начин. След подобен филм не ми се иска нищо друго освен да спя. Да спя и да сънувам нещо хубаво, нещо приятно. Сънят е едно от най-хубавите неща на този свят, или по-точно сънищата – приятните. Просто един лесен и безобиден начин да изчезнеш в друго измерение, в друг свят, да се забавляваш без опасност. Искам да сънувам. Искам да не спирам да сънувам. Понякога просто искаш да забравиш, искаш да заспиш и да спиш и да спиш и когато се събудиш – всичко да е такова каквото си си го представял в красивите сънища. Може би към това те води дрогата. За това е цялата работа – изход, бягство. Слабост в момент на отчаяние – това е то. Трябва просто да си достатъчно силен да издържиш. Не говоря за себе си, в никакъ случай, просто е тъжно как нечии животи свършват по подобен начин. Грозно е, гадно е, болезнено е. Никой не би трябвало да бъде толкова жесток, за да си причини подобна болка..