Mom - I wish you were here

It seems so unreal that you are not here. It is in the back of my mind the whole time. But when it comes to focus, there are those few brief seconds of disbelief. And it feels as if you are still here. And then it hits. You are not here - you are only on my desktops and in a frame right there. It is real. If it hadn't been real they would've just been landscapes, without you in them. You are beautiful, but I wish I didn't need to have you on my desktop. I miss you every second of every minute, every hour and day.

And sometimes I find myself wondering if it's all worthwhile. What is the purpose of life and why are we all struggling in one way or another to reach the same dead end. And why is it that good people die first? I believe the answer to that question is simple. These people have learned from their mistakes and have at least realized the change that they need to bring about in their attitude towards the others around them. After the pain, the disappointments and struggles they have been able to remain profoundly good and selfless. And that's the simple purpose of us being here. That's the mission and that's the challenge. That is also the tragedy of life. Maybe those people are destined for a higher purpose and their life here is simply a short test, just to make sure that they are the right ones. After all, staying good in times like these takes courage and soul. And these have to be honoured by remembering. "We're meant to lose the people we love. How else would we know how important they are to us?"

Майка ми

Днес майка ми ми каза някои неща и искам да цитирам част от тях.

"Затова толкова много обичам Пламена. Може да се виждаме веднъж в годината, но когато се видим и когато си говорим чувствам, че ме разбира. Никога няма да каже за нещо което съм и споделила дали е добро или лошо, а ще каже "Ако те прави щастлива, чудесно" и наистина и личи че е искрена. Според мен по това се разбират приятелите, по това че искрено се радват на твоята радост и им идва отвътре без да полагат усилия."

"Толкова си ми разумна, дори повече от преди."

"Никога не съм разбирала защо хората се намесват в живота на другите, а не живеят своя собствен."

"Никой не знае кой е твоят път и няма право да се намесва в решенията, които взимаш по него."

"Нещата не бива да се приемат твърде сериозно, всеки върви по своя път и много от ТЕЗИ неща са преходни."

"Ако някой не те харесва, може да се чувства свободен да не го прави. Имах една приятелка - Нелито на Пламен. Постоянно идваше в нас да оплаква всичките си проблеми и след това почваше да клюкари хората. Като си тръгнеше се чувствах толкова натоварена, чак ме блъскаше главата. След това ми звънеше, но почнах да и казвам, че съм заета или излизам някъде. Хубавото е, че по света има толкова много свестни хора и се радвам, че съм срещнала поне малко от тях."

"Обичам те толкова много. Наистина те обичам. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, най-хубавото нещо в живота ми."


"Не позволявай да ти налагат норми, понякога може да не искаш да споделяш, защото искаш да запазиш хубавите моменти само за себе си и само ти да им се радваш, това не значи че не държиш на приятелите си. Просто понякога хората се ядосват, когато не могат да те вкарат във собствните си улеи. Въпросът е да останеш различна и да правиш това, което те кара да се чувстваш добре."

"Не си го слагай."


разговорът завърши с:

"Оставила съм ти размразени пържоли на плота, опържи си ги днес вечерта. Или пък си опечи наденичката а си остави пържолите за утре, заредила съм те и с краставици и домати. ..../налива олио в колата, целува ме отново, казва ми колко много ме обича/..Ще те оставим с лейка(кучето) малко да си починеш от нас, но знам че НЯМА да си сама, имаш с кой да говориш, ти никога няма да си сама. :) "

Ако можех щях да си запазя целият разговор. Обичам я.

Вечерта преди голямата ваканция

Пак си седя в 2 без нещо вечерта (естествено вече наспала се в часовете от 9 до 11 и нещо) и чудеща се какво да правя. Извърших си вече вечерният ритуал "5 минутно седене на прозореца и вслушване в тишината" и отново ми се приписа. Някак си ми е по-спокойно като знам, че всички спят и никой не може да звънне или да влезе в стаята. И тогава идва времето, в което мога да драсна няколко реда. Утре трябва да ставам рано, понеже ще "отпътувам" към Пампорово, но все пак не можах да си наруша режима и да си заспя в 11. Някак си вече перспективата за ваканцията ми харесва, реших, че не трябва да се тюхкам с кой и къде ще ходя ами просто да потърся нещо положително. Лошото е единствено, че две седмици няма да съм си тук и няма да мога да се видя с никой. Но пък от една страна е добре да се отделя малко от гадното градче като такова само по себе си. И може би малката ми ваканция до Пампорово ще възприема като пореден опит да открия пътя към баща ми и то поредния неуспешен сигурно. Просто вече малко ме отвращава. Сякаш от време на време го защитавам за нещо пред другите, сякаш мисля, че все пак е нещо повече. Но със всеки ден ме убеждава в обратното. От една страна го чувствам толкова близък, понеже донякъде виждам голяма прилика между нас двамата, но от друга все пак не мога да го възприема, защото колкото и да е – аз съм детето, а той възрастният. Не бих могла да съпоставям неговите и моите действия, колкото и да си приличат, защото най-малкото – не би трябвало да си приличат. Усещам го, усещам как не знае да се държи с хората около него, също като мен, но сякаш в по-напреднал стадий, сякаш е необратимо. Мразя, когато майка ми говори лоши неща за него, както отново си поприказвахме тази вечер, но май тя наистина е тази, която е видяла всичко от него – и хубавото, и лошото, претеглила ги е на везна и е разбрала, че лошото всъщност е в повече, въпреки това колко е страхотно хубавото. Знам, че той може да бъде добър, може да покаже на хората какво всъщност е и това, от което ме боли най-много е, че не го показва. Толкова много искам да го опозная, винаги съм искала. Някъде дълбоко в себе си имам чувството, че е добър, че обича хората около себе си и че просто има тази стена. Може би защото мисля, че си приличаме, защото аз съм тези неща и аз съм тази със стената. Сякаш гледам себе си отстрани и в същото време виждам колко са наранени другите и как търсят нещо добро. Но знам, че го има, защото знам какво е вътре в мен, надявам се, че може би някога ще го открия, че може би някога ще стана този човек, с който той ще може да говори за себе си, а не за компютри, пари и телефони. Но както и да е, говорих за ваканцията и пак се разплаках, като се замисля за баща ми винаги се разплаквам. Това може би е човекът, когото обичам без да познавам, когото обичам, защото знам, че там вътре има нещо, което заслужава да бъде обичано.

    Та, следващата дестинация (втора и последна) в моята ваканция ще е Тунис. Вече малко се вълнувам даже, не знам как така стана. Дали заради пътуването със самолета (хахах) или заради това, че ще видя нещо ново и ще се разведря, че ще мога да се разхождам и снимам и запаметявам различни нови неща, не знам. Радвам се, че ми дойде малко ентусиазъм, защото иначе нямаше да преживея пътуването. Поне след това ще съм заредена със нови сили за училище, понеже ще ми са нужни и понеже съм решила твърдо да се стягам. Малко хаотично писах, но така ми дойде. Просто имах нужда да попиша малко преди да легна. Исках да запаметя тази вечер. Утре ще видя и Торшляка, или може би в другиден J Толкова много се радвам за което. Просто сякаш няма смисълда го описвам, аз си знам. Просто искам да го гушнаи това ще значи толкова много. Май е време да си лягам, понеже пък и утре в 9 часа влизат майсторите и пак ще надуят чалгиите и така и така ще се събудя, защо да не стане по по- не толкова неприятен начин като ставане с будилник хах. Да сложа едно добро начало на ваканцията. Nighty night.

Колко хора сега в момента правят същото?

Много често ми се случва да спирам да върша нещо, да замръзвам на едно място и просто да се замислям за секунди, че това нещо, което точно сега правя го вършат още толкова много хора по света. Примерно като пиша сега. Колко много хора пишат в този момент. Даже сигурно има и такива, които пишат за същото. Или пък да се замисля за известните личности, за тези дето ги гледаме по телевизията. Като се замисля, че сега примерно Джон Траволта отива до тоалетната. Става ми супер странно колко много хора живеят едновременно и правят едни и същи неща в един и същ момент. И в същото време толкова много от тях си мислят, че единствено те и само те преживяват точно това. Сякаш никой не е уникален. Сякаш има толкова огромно количество хора, че просто няма начин всеки да е коренно различен. Сякаш всичко, което правя аз се случва и на някого другиго по света. Ако можех да наблюдавам хората по света. Да виждам какво правят без те да знаят, че ги гледам. И то не нещо специално – рутинните дейности като: ставане, кафе, разговор по телефона, пътуване с автобуса, среща с приятели, училище, излизане, вечеря – тези нормалните неща. Сякаш по някакъв начин се чувстваш част от този свят. Като погледнеш към небето се сещащ още колко много хора го гледат в момента, как всички заедно го гледате и образувате една група от хора, които гледат небето, или които примерно гледат филм. И ти по някакъв начин си част от тази група. Като знам, че някой прави същото като мен в момента и може би преживява същоте емоции като мен в момента се чувствам не толкова сама, чувствам че това не е нещо невиждано и непознато, че имат още толкова много които го изживяват и които са го минали. Чувствам се така сякаш искам да съм част от тази група, общност – не искам да съм уникална, а и никой не би могъл да бъде, дори и да си мисли или иска – при 8 милиарда души е невъзможно един човек да е уникален. Защо просто да не се почувства част от някаква група?

Ваканцията и неделя вечер

Може би бях малко негативно настроена, но всъщност би могла да ми се отрази добре тази зимна ваканция. Може би е време за смяна в обстановката, за презареждане. В Пампорово се очертава супер, а в Тунис може да не е чак толкова зле, колкото си го представям, поне ще разглеждам нещо ново и няма да ходя за пореден път по до болка познати улици и да виждам до болка познати хора по тях, с които въпреки, че не се познавам, сякаш вече живеем заедно в една голяма къща и се засичаме като ходим до тоалетна.
Обичам събота и неделя вечер. Седя си до когато ми сърце иска вечер и се занимавам с какви ли не губещи времето неща, които все пак ме успокояват. Сякаш мога да остана вечно в една неделна вечер. Обичам всяка една минута от всеки един час. Обичам минутата, в която си пускам филм с ясната представа, че ще заспя максимум след първите двадесет минути, обичам минутата в която вече съм се унесла в сладка дрямка и в просъница оставям компютъра на раклата. Обичам минутата в която си намествам възглавниците и просто си лягам в хубавото ми твърдо легло, обичам и тогава, когато се събудя в точния интервал от 2-3 часа и изпратя редовния си смс и обожавам следващите 5 минути, когато чакам повикването или след които просто отново заспивам, дори обожавам сутрешната аларма на телефона (която съм навила в просъница), защото знам, че е навита за 1 час по-рано от тогава, когато би трябвало да стана и мога да се насладя на следващите 60 минути предсутрешна дрямка, въртейки се в леглото и попадайки на толкова много и удобни позиции за спане. Обичам да стана да преместя компютъра отатък и да се отдам на сутрешна идилия, пожелавайки добро утро на току що събудилите се. Само ако всички вечери бяха неделя вечер. Само ако всички други минути ме радваха толкова много, колкото тези - от неделя вечер. Колко хубаво щеше да бъде тогава.. :)

Слънцето

Колко пъти сте се събуждали сутрин и наистина сте се радвали на деня? Днес сякаш за пръв път от доста време обърнах внимание на това, което се случва извън апартамента, компютъра и телевизора. Просто станах, излязох на терасата - някак си ми се прииска - и видях нещо, което толкова много ме зарадва. Видях слънцето, видях как огрява иначе мизерните изгревски квартални блокове и ги прави толкова по-хубави, отколкото биха били в един дъждовен ден и толкова по-пригледни, отколкото всъщност са. "Какъв прекрасен ден!" Сякаш настъпи един момент на радост. И в този момент на радост аз се усминах, усмихнах се сякаш на птичките и на дърветата, сякаш се усмихнах на слънцето и то ме видя и ми се усмихна обратно. Толкова хубаво начало на деня. Само един поглед през прозореца би направил денят ни по-слънчев и малко по-добър. Може би трябва да се радваме на слънчевите и прекрасни дни в живота, може би трябва да им се усмихнем с най-хубавата усмивка, която имаме.. защото все пак все някога идва зимата и есента. Може би спомените и усмивките от слънчевите дни биха ни стоплили в кален и мрачен ден. Затова нека се усмихваме на слънчевите дни и да ги обичаме, сякаш всеки следващ ден би могъл да бъде край на нашето малко лято и за да може в този следващ ден да се обърнем назад и да си спомним за усмивката, с която посрещахме слънчевите дни, за да имаме сили да дочакаме следващият прекрасен ден.